1962. Сенки и истории от една пролет

Жена държи рало - с.Кирково, 1962 г. Сн. Н.Николов

          Понякога става така – ровичкаш се в нещо отдалечено от „всичко българско и родно“, като френски литературен блог, и оттам през незнайно какви препратки и виртуални пируети, попадаш на изключително интересни и разказващи цели истории снимки за твоя край.

Част от етнографския екип в каросерията на "молотовката"-1962 г. Сн.Н.Николов

Силивряк

          Едно чудно откритие днес - огромно находище на "възкръсващото цвете" родопски силивряк (Haberlea Rhodopensis Friv.) Открито за пръв път от научна експедиция организирана и финансирана от унгарския ботаник и ентомолог Имре Фривалдски, уредник в природонаучния музея в Будапеща по това време. Самият Фривалдски не участва в проучването. Експедицията открива първите растения в Родопите през 1834 г., а на следващата година, открива силивряк и в Калоферска Стара Планина. По занесените му екземпляри той определя растението и му дава името "Хаберлея"  на името на своя учител ботаникът Хаберле.
          А днес - край яз."Боровица", на почти северен склон върху отвесни, влажни скали - стотици растения от вечнозеления реликтен ендемит - радост за окото и за душата.

"Ръченица" - Петко Стайнов

Ето я и Онази ръченица. И да прочетете и разказа "Госпожа Ре-минор", за да добиете представа как се създават разкази понякога. А може и да не добиете, но поне можете да тропнете една ръченица.

Госпожа Ре минор

"И все пак – мислеше си Тео, в пристъп на безпомощно просветление – не може техниката да убива импровизацията".
Беше се сетил за акордеона в прашния черен калъф, в ъгъла, зад вратата, просто ей така. Или всъщност, беше сънувал онази ръченица. За пръв път да сънува ръченица, макар че не беше съвсем сигурен - как можеш да сънуваш, хм, ръченица. Все едно да сънуваш сряда.
Не беше докосвал стария велтмайстер от петнайсет години, а някои клавиши, може би, и от двайсет. Донесе му го един турчин от гедерето, още по комунистическо време. Майка му даде триста лева и от неговата книжка изтеглиха последните триста лева за да го купят. Вълшебство, потрепваща приказност, окриляща възбуденост – това е незначителна част от усещането да се сдобиеш със смразяващо нов, блестящ, черен велтмайстер от гедерето. Със сто и двайсет баса.
Докато го вадеше от кутията, Тео, на когото това беше само едната половина от името – тази, която уж трябваше да го сближава с Бога - си припомни специфичния му мирис – мирис на калъф за акордеон, на акордеон, на мях и на цялата онази съвкупност от прецизно изработени детайлчета, от която беше направен. Установи, че акордеонът нрава си мени, но мириса – никога, и това по-скоро го успокои, отколкото го зарадва.
Наблюдаваше съсредоточено как пръстите му подредиха първо ре-минор. Тази добра, стара госпожа Ре минор! Беше забравил, че така се обръщаше някога, не без ирония, към гамите-дамите – госпожа Фа минор, госпожа До диез мажор… Обожаваше минорните госпожи. Те бяха като сладолед след погребение. Нещо повече – те бяха жерави летящи в клин над главата на заминаващо си есенно момиче, което има в името си “ре”. Ренета, Мирела, Дарена. Ако можеше, цял живот би свирил само минорни госпожи. Та нали още в четвърти-пети клас, в детската му глава се беше прокрадвал болезнен ужас само при мисълта за свят без минорни гами.

Между два пакета ориз

Да ви кажа – хич не се оставям да скучая. Дори да ме захвърлят сам на самотен остров, пак ще играя на "Митничари и контрабандисти" или ще броя листата на палмите, но няма да скучая. Ей го и сега, в тези времена на външна липса, да не мислите, че скучая. Тази сутрин, отскочих до двора на комшийката, скъсах стръкче момина сълза и си го сложих във вода да ми краси интериора. После си измих ръцете и започнах. На три пакета с ориз от по един килограм преброих зърната, но странно защо, в първия имаше 7237 зърна, във втория 7230, а в третия - 7344. Между всеки пакет, разбира се, си миех ръцете и пръсках с дезинфектант. И сега стоя и недоумявам как може така – на маймуни ни направиха. Ами я си представете какво ли е с пакетите леща. А за булгура хич не ми се мисли, каква анархия е с броя на зърната. И докато цъкам с език и се възмущавам, си викам, я чакай да си почина – имам още двайсет пакета с ориз, но за да се разведря малко, взимам да чета „Статистика за причините на умиранията в градовете на Княжеството през 1900 година“. Княжеството е България, не е Монако, разбира се. Много забавно четиво, да ви кажа – свалих си я безплатно от една американска библиотека. Те американците са добри хора и много неща ни дават безплатно. Та от тази „статистика“ научих такива интересни неща – например, че смъртността у нас през 1900 г., по народности, е била най-висока при лицата от татарска и циганска народност, а най-ниска - при тези от еврейска и немска. Да, бе! Но остави това, друго ме изуми извънредно – при лицата починали от старост, общо, на възраст над 100 години са починали 64 души, като е имало двама на възраст от 115 до 120 г, четирима в интервала 120-125 г. и двама между 125 и 130 г. Представяте ли си! Същото е положението и в статистиката за следващата година – 1901, щот аз и нея си свалих – ей така да си я имам под ръка, когато ми потънат гемиите, да се разведрявам. Там, през 1901 г. даже имаше едно лице от женски пол починало на възраст между 130 и 135 г. Да онемееш направо! 

Извадка от "Статистика за причините на умиранията в градовете на Княжеството през 1900 г.", София, 1906 г.

Да погалим Миналото зад ухото

Колкото повече се отдалечаваме от раждането ни, толкова повече трупаме минало. Лично, поколенческо, национално... Мъгляво, сиво, неясно. Даваме ли си сметка или не, дали пъдим редовно мухите на забравата от него или не – миналото ни е с нас. Дори в нас. Личното ни минало - това са най-често прашасали снимки, писма или дневници от едно-две поколения назад, старинни предмети, книги. Сигурен съм на всеки се е налагало да подрежда такива „вехтории“, в шкафове или в семейната библиотека и често да въздиша отегчено: „Уф, какво да ги правя тези неща. Кой ли ден ще ги изхвърля?“ Трудно е да решим на момента кое от подобни „архиви“ е ценно, и кое е просто боклук. Как да се разделяме с ненужното "минало" край нас, или как да станем успешни "архивари" у дома, си е изкуство. Има и книги по темата, като тази на чаровната японка Мари Кондо - "Магията на подреждането" (изд."Бард", 2016), която с японска педантичност обяснява как да пресяваме ценното от ненужното в битовото ни пространство.
В Париж също знаят, че е изкуство и си имат Висше училище за древни ръкописи (École nationale des chartes). То е супер престижно и подготвя специалисти именно в областта на откриването, реставрирането и спасяване на ръкописи, рисунки и други артефакти. Бих искал да съм учил в него, но не мога да се върна назад и да си променя пътеките довели ме до това, което съм.
У нас, на миналото сякаш много-много не му обръщаме внимание. Тупаме се по гърдите за онова „славното минало“, с царете и патриарсите, с победите и завоеванията, и в никакъв случай не бихме дали някой да ни го вземе, но за другото, „малкото“, нашето лично минало от чекмеджетата, меко казано, не ни дреме. Държим се лошо с него, сбутваме го по прашните кьошета, не говорим на подрастващите за него и го забравяме. То ни отвръща със същото и също ни забравя. Самите ние се забравяме.
Но има хора - има - които мислят за това как да спасят точно това - "малкото" - семейно, или на малките общности минало. Това са хора ентусиасти и нека да си го кажем - филантропи, отдадени на каузата, че никое материално културно богатство не трябва да бъде затрито. Карат ни да мислим, че дори шепата банални снимки на "малкия" музикант, от сбутано градче на оня край на света - в Източните Родопи, имат световно значение.

Работа от вкъщи

                               На една репетиция флейтистката Васка,

                               кихнала и я изгонили да иде за маска.

                               В аптеката ѝ отстъпил ред гинекологът Борис,

                               а тя го поканила вкъщи да му посвири Лист.

                               Втора седмица работят на дивана на Васка.

"Флейтистка" - Жозеф Лоренцл, бронз