Шарапаната край село Кралево

           "Шарапана" е дума от арабско-персийски произход в турския. Означава "съд за грозде и за вино", а също и "винарска изба". Тези мегалитни съоръжения наричани днес "шарапани" са десетки, може би и стотина и повече из Източните Родопи. С различни размери, с различна дълбочина и изработка, някои единични, други двойни, с улеи или без улеите, днес те будят възхищение и почуда. Как са дълбани, за какво са служели, какви ритуали са извършвани в тях. Тези снимки са от Стефан Недялков от последното ни снежно ходене край с.Кралево. Ледената "шапка" беше може би 50 и повече кг и аз едва успях да я повдигна на 2-3 см. Диаметърът на скалното съоръжение е около 180 см, а под големия съд има втори по-малък, по-дълбок и свързан с отвор с големия. Красива загадка...

Снимки - Ст.Недялков

За елдата и Ана Бретонска

Добавям към зърнената ми закуска люспици от елда. Забавлявам се да отгатвам надписите на опаковката на кои езици са. Този е на чешки, този трябва да е полски, а този - не мога да го сбъркам - на френски. Докато си похапвам, си спомням как преди две седмици си бях свалил целия „Часослов на Ана Бретонска“ – изключително интересен ръкопис, изработен между 1503 и1508 г., богато илюстриран. В него, с най-голямо любопитство разглеждах миниатюрите на растения – повече от 300. Елдата е красиво нарисувана, с една цикада в основата и синьо бръмбарче по цветовете. Беше описана като „турско жито“ и аз честно казано зяпнах, че още тогава – в самото начало на 16 век са познавали и са си папкали от това „жито“. Ана Бретонска е истинска легенда сред бретонците-националисти във Франция – поддръжница на идеята за отделно Бретонско херцогство, макар два пъти да се е омъжвала за крале на Франция – е, вярно против волята ѝ - буквално със силата на оръжието. Приема се, че тя е първата кралица-меценат за хората на изкуството. Обичала е да е обградена от музиканти, поети, художници-калиграфи. В този брилянтен ръкопис - „Часослов“, както казах има чудни илюстрации – освен растенията има и евангелски сцени, както и сцени, показващи например кόлене на прасе и сеитба на житни култури. Казах ли, че елдата е означена като „турско жито“. Това е нормално, като се има предвид, че в Западна Европа това растение е дошло откъм Изтока. Същото име ще бъде дадено по-късно и на царевицата. Нашето „елда“ идва от турската дума - „хелда“, която впрочем вече не се използва в съвременния турски. Латинското название (то пък заето от гръцки) на растението  – „fagopyrum“, ни говори друго. То е съчетание от името на бука – „фагус“ и „пирус“ – плод, орех, т.е.- „букоподобен плод“, заради формата на зрънцата, които приличат на буковите жълъди. Та, ей такива разхвърляни етимологии, докато си папкам сутрешната зърнена закуска от ядки, сушени плодове и люспици от елда, които кой знае кой умник е нарекъл на български „флейкс“.

Когато оправях България

Не знам как така се подредиха звездите тогава, че ме турнаха шеф. Ама голям шеф и не къде да е, а в Хасково. Хич не се смейте, щото тогава Хасково беше център на  бахти и необятната мега област, включваща три от днешните области. Имах подчинени освен в областния център, та чак до Свиленград, граничния пункт „Капитан Андреево“, Ивайловград и не знам къде още. Потривам нахъсено ръце – дойде моя час да подпомогна да се оправи България – с дисциплина по японски, намаляване на разходите по холандски, със здрава и отговорна работа по швейцарски. Те нещата иначе бяха преломни у нас – тъкмо Иван беше сменил Жан и в нашата изтерзана от тоталитарни салтанати мила Родина, шетаха големи надежди и алчност да се оправим. И разбира се, започнах със собствения пример.  Живеех си в Кърджали, а пътувах до Хасково с обществен превоз, нищо че имах служебни коли. Втора употреба автобусчета, но пък по-евтино – билетчето 5 лв. в едната посока, а служебните лади гълтаха бензин като лами. А освен разходите, нали трябва да се замисляме и за намаляване на замърсяването на въздуха. Всичко има значение за нашата мила България. Викам си – ако всички правят като мен – ще се оправим за има-няма десетина години. И пак ще станем лъвът, тигърът, че даже и слонът в стъкларския магазин наречен Балкани, както сме били, преди ехейй – нам-си колко години. Ядове иначе много – и от високо ниво, от големите началници, и от политици, и вътре в службата също - раци дето вървят наопаки. Постоянно ми спускаха да уволнявам „ваши“ и да назначавам „наши“ - хора дето най-често за нищо не стават. Опитвах се да шикалкавя, да увъртам, за да запазя професионалистите, по цели нощи не спях. Броях овце, после кауни, после прасета, папагалчета, ама пак не ме ловеше сън - отговорност е туй, живи хора, а не зарзават да хване фира. Абе леко няма, но аз държа фронта и не се предавам. Даже пописвах и стихотворения, на целия ми хал. Просто и аз не знам как, издадох и стихосбирка с гръмко и многозначително заглавие. И „петъчници“ организирах – за почистване на двора, с участието на целия "човешки ресурс" в дирекцията - това косене на тревата, уборка на боклуците, окопаване на градинките - всичко да е изрядно. Важно беше да накарам служителите да мислят за общото като за свое, а и за красивото. Само дето не ги карах да пеят "Една българска роза", докато плевяха розите. Бях си завъдил и една приятелка от града – една такава с чисти нокти, с дълги коси, чиста хасковлийка, без примеси, ама завършила в Ташкент. Работеше в завода за пожарогасители. Срещахме се, гукахме си - е, не напредваха нещата както ми се искаше – те хасковлийките лесно се не дават, но нали с търпение и пирамида можеш да построиш и бостан с дини да обереш. Точно, за да имам време да се срещаме по-спокойно след работа, оставах понякога до по-късно в Хасково. Автобуси вече нямаше и аз вместо служебната кола, хващах влака – за да давам личен пример пред обществото. Влакът тръгваше в 20 часа и за час и половина бях в Кърджали. Какво да се прави - любов, трепети - ай да не ви обяснявам, с тези работи шега не бива.

Кралимарков камък и чудесата край Мезек

 

"Какво ли е станало с това момче? Избяга, както си беше на пост край заставата. Новобранец на няколко месеца служба, оставил си автомата, там където е бил нощен караул и драснал в тъмнината по родопските баири към Гърция - границата е на няколко километра, кльона зад гърба му – фасулска работа. Дали е стигнал заветния Запад, или гърците са го върнали у нас, както твърдяха нашите командири, че уж имали споразумение с отсрещната страна да си връщат бегълците, което едва ли е било така."

Това си мисля, докато крачим покрай полуразрушената застава, край село Мезек, бивша „Асен Илиев“. Асен Илиев, ни учеха тогава, е голям герой. Бил се е смело и загинал в битка с диверсанти. Думата „диверсант“ днес е почти изчезнала от речника ни. А герой е относително понятие, както се разбра. В двора на поделението в Любимец всеки ден гледахме бюста на Асен Илиев, както и на още четирима граничари-герои, загинали, пазейки нашите граници от врагове. 

Ден за хигиена на книгите

 

    Ден за хигиена на книгите, днес. Четири часа с книгите от най-горните два рафта – всяка една беше изведена на балкона, прахта издухана, или прахът издухан ( ей, тази дума „прах“ много я харесвам щото е хермафродит), страниците разлистени, за да вземат въздух, потупване и поглаждане оттук-оттам. После следваше поставяне началото на нещо като домашен каталог. Заглавие, автор, издателство и година на издаване – една по една – минаха пред компютъра за да бъдат вписани и чак тогава чинно преподредени на двата рафта, с помощта на два стола сложени един връз друг, че то много високо. И така около 30-40 качвания и слизания. Е, със седем-осем трябваше да се разделим - един учебник по обща ентомология, „Най-младият син на партията“, на Касил и Поляновски, „Взлом“ на Ст.Ц.Даскалов и още няколко такива. Ей такива занятия по време на дъжд. 

    И сега мине-не мине, поглеждам към двата най-горни рафта – някак е по-светло сякаш в този ъгъл…

(снимка Gilbert Garcin - един от любимите ми сюрреалисти във фотографията, отишъл си през април тази година)

Рецепта за рисуване на картина от XV в.

Късче лапис лазули се стрива

както се стрива небе между шепите,

за да получиш такова тайнствено синьо,

на монасите като в шепота.

Ако ти се е свършила драконовата кръв,

изпрати слугинчето за корен от брош –

червеното ще изпълзи като дълъг червен дух

сякаш от делва от "Хиляда и една нощ".

От шафран (или сафлор) изсушен

ще постигнеш приказно жълто, което

ще грее мамещо по дрехата на Мадлен

или от онова под нея,

загатнато от поета.

За коварни мисли и черни коси,

намерѝ овъглен

рог от елен, 

стрий го и го смесѝ

с разтопена смола от череша

 

Накрая целия божи свят поставѝ

на едната си вежда

и рисувай, рисувай

(ако можеш) това,

което не виждаш.

"Развалените" къщи

 

Не съм от оплаквачите на българското село. Не съм. Вярно е, че традицията е стара - още от края на 19 в. и началото на 20-ти век, голяма част от българските писатели оплакват умиращото село и тази традиция се запазва и до ден днешен. И то все не умира. За да има какво да оплакват писателите, естествено. Тези, кахърните, които нямат какво друго да оплакват. То чумее, более, чуди се с какво да се захване, изселва се, но - айде, де - живее. Жилава работа. Загиват само малките махали и села, когато жителите им са решили да си заминат и да го изоставят – по една или друга причина.

Но старите, „развалени“ къщи (както ги беше нарекла една жена от село Орлица) са нещо друго. Те ме привличат, като помръкнали вселени, като сфинксове от една потайна култура. Те са „живи мъртъвци“ – с въображението което разпалват, с шепота, с който ми нашепват своята мъничка история. С животните, които пасат край каменните зидове. 

 

Снимките говорят и отвъд историята, отвъд миналия живот, преди да дойде „счупването“.

"Развалените" къщи на Родопите...Без прозорци, без хора, но пълни с небе и облаци. 

(Снимките са от махала "Коза" или "Кара чаклар", край "Вкаменената гора", Момчилградско)