За орендата, скалите и калта

„Оренда“ е дума от речника на индианското племе ирокези. За тях, всеки предмет и същество в природата, е притежавало невидима сила или енергия – „оренда“, която е взаимодействала със силите на околния свят и с тази на човека.

Няма как да е било по-различно и при анимизма на траките, и при живеещите преди тях. Затова в Източните Родопи скалите са толкова „живи“. Особено тези скали, по които личат следи от тази любов-свещенодействие между човека и скалата.

 

Не знам каква е била тракийската дума за оренда, но при нашата първопролетна разходка усетихме силата и красотата на други две стихии, наричани с тракийски думи – река и кал.

За една книга на Жюл дьо Лапрад

 

„Хайдут Янчо“ е кратка повест от не особено известния писател Жул дьо Лапрад. Тя е включена в книгата „Във Франция и в Турция“, заедно с още две повести и издадена през 1863 г. в Париж. Повестта за българския хайдутин е изключително живо и драматично написана, в стил, който не отстъпва на един Дюма например. Историята се развива през 1854 г. (по време на Кримската война), когато двама висши френски офицери, заедно с адютанти и с техния преводач – разказвачът на събитията, трябва да обходят и разузнаят терена от Русчук до Силистра. Стигнали в село Сребърна те попадат в къщата, а по-късно се срещат и лице в лице със самия легендарен Янчо. Историята му, разказана от първо лице е историята на мнозина българи от онези времена – тръгнал от лична трагедия, тихият и мирен дотогава млад чорбаджия, вижда живота му да се преобръща с главата надолу за една нощ. Започва да живее заради отмъщението. Въоръжен от глава до пети с най-модерни за времето си оръжия, неуловим, всяващ страх вълк-единак. Познат сюжет, близък до този в „Козият рог“ и в други песни и свидетелства от онова време, но описан живо, с някои стари български думи, вмъкнати в текста, и с явна симпатия на французите към местното българско население, макар във войната да са на страната на Османската империя.

Дали повестта е почти документален разказ на очевидец, или чиста проба литература, това може само да се предполага.

Повестта е превеждана два пъти на български – още през самата 1863 г. в Браила от Иван Мънзов – вероятно от румънски – този превод е бил доста популярен сред българските комити от онова време, и по-късно през 1897 г., от тайнствения д-р С. Няма сведения за други преводи, но интересното е, че в оригинално издание на „Hachette“ от 1863 г., на френски, сборника се предлага в „Книжен пазар“, на цена като за ценители - 480 лв.

Когато пленяваш нови гледки

Значи първо се пресича река Боровица. Събуване на обувки, чорапи, навиване на крачоли и айде – бух, в ледената вода. След това се върви по пясъка и по речните камъни бос, защото след стотина метра, пак има пресичане на втория ръкав на същата речица. След второто пресичане вече, краката ти са ледени, почти не ги чувстваш. Но издрапваш на другия бряг, сядаш на слънце и чакаш да ти изсъхнат краката. После, хайде - по познатата пътека по десния бряг на Боровица. Виждаш много клечаци, боклуци, клони. Старото турско гробище е буквално засипано от клони, дънери и клечкалак.

Абе гайдата си е гайда

Голяма изобретателност е проявил нашенецът, когато е направил от кожата на четирикрако животно, инструмент само с три крака и е дал име на всеки крак – духало, ручило, гайдуница. За това се иска не само акъл, но и творчески подход, че и техническа мисъл. Щото как ще се оправяш с таквоз нещо ако стърчаха навсякъде четири или пет дървени тръби – в коя по-напред да духаш и на коя с коя ръка да свириш и да ѝ запушваш дупките.

Гайдата си е чисто българска дума. То си ѝ личи, че е българска. В първия етимологичен речник на турския език, съставен от арменеца Бедрос Керестеджиян и издаден на френски в Лондон през 1912 г., е посочено, че в турския „гайда“ е заемка от български. Ще я заемат я – то такваз хубава дума…(ама, чакай, чакай, ще попитате - как така арменец, пък ще прави етимологичен речник на турския, и що пък ще го пише на френски, а пък за капак - откъде-накъде ще го издава в Лондон, но... нещата не винаги са толкова чудати колкото изглеждат, ама дай сега да не се отклоняваме).

Когато преди петнайсетина години в моята височайша служба в София, пристигна френски експерт да ни предаде френския опит, единствената българска дума, която знаеше беше „гайда“, защото бил голям почитател на този инструмент. Направо луд по гайдите. Не знам колко диска имал в къщи си и все с музика на гайди. Бях му преводач на мосюто през целия му престой в София и помня, на вечерята в един ресторант като каза, че за него гайдата е най-най от инструментите. Особено си падал по бретонската гайда – жена му била бретонка, ама остави жената, ами и друго казваше, че гайдата ще спаси Европа от китайците. Аз първо не повярвах и помислих, че нещо съм се изгубил в превода – то колко му е да се изгубиш в един превод, особено ако си си загубен по принцип, и пак го питах – "ама от китайците ли". И той го повтори това за гайдата и китайците, та затова го запомних. Туй така ме беше впечатлило, че чак  си го сложих за мото след време, га скалъпих стихотворението „Гайда на три морета“. Знам, знам че ще кажете: „ти пък к`ъв поет си“ , но нали знаете, нещата не винаги са такива каквито изглеждат, ама дай сега да не се отклоняваме.

Знае се - гайдата не е само наш „патент“, има я при почти всички европейски народи – дет се вика кой не е станал европейски народ, само той не е просвирил на гайда, но само при шотландците, бретонците и у нас е в ранг на „национален“ инструмент – един вид не сложиш ли гайда в една песен, за нищо не ставаш, дори и да си братя Аргирови. Или пък сестри Кушлеви. Може би и затова у нас толкова хора носят фамилията Гайдаров, Гайдаджиев и всякакви такива. Не съм чул някой да се казва Пианов, или Цугтромбонски. А пък колко идиоми имаме свързани с гайдата – „да надуеш гайдата“, „да вървиш някому по гайдата“, „да ти ваксинират гайдата“… Що не се казва: „да вървиш някому по кларинета“, например, а? Абе гайдата си е гайда.

Спомних си думите на мосюто, докато слушах представителния оркестър на френската национална флота - Bagad de Lann-Bihoué. „Багад“ е бретонската дума точно за такъв вид оркестър, съставен от гайди, бомбарди и барабанчета, а второто име идва от селището, в което е разположена авиационна база на френските морски пехотинци (вижте ся, знам че звучи тъпо – щом са пехотинци, как така са морски – освен ако не ходят по водата като Исус, а ако са морски пък, тогава защо им е летище, но така се казва – не съм го измислил аз). И какво мислите – пускам си „Български марш“ на въпросния много представителен национален оркестър – те свирят все пред президенти, папи, пред официални делегации и няма лабаво при тях – та си пускам аз значи този „Български марш“, пък то какъв ти марш, бе братче - наш си буенек. Буенека аз ще ти го позная през три оркестъра, в четвърти - щот съм го свирил даже. Слушаш, слушаш, пък ти става едно мило и драго. И си казваш – нещата не винаги са това, което си мислиш че са. Ама пък гайдата винаги си е гайда.

Шарапаната край село Кралево

           "Шарапана" е дума от арабско-персийски произход в турския. Означава "съд за грозде и за вино", а също и "винарска изба". Тези мегалитни съоръжения наричани днес "шарапани" са десетки, може би и стотина и повече из Източните Родопи. С различни размери, с различна дълбочина и изработка, някои единични, други двойни, с улеи или без улеите, днес те будят възхищение и почуда. Как са дълбани, за какво са служели, какви ритуали са извършвани в тях. Тези снимки са от Стефан Недялков от последното ни снежно ходене край с.Кралево. Ледената "шапка" беше може би 50 и повече кг и аз едва успях да я повдигна на 2-3 см. Диаметърът на скалното съоръжение е около 180 см, а под големия съд има втори по-малък, по-дълбок и свързан с отвор с големия. Красива загадка...

Снимки - Ст.Недялков

За елдата и Ана Бретонска

Добавям към зърнената ми закуска люспици от елда. Забавлявам се да отгатвам надписите на опаковката на кои езици са. Този е на чешки, този трябва да е полски, а този - не мога да го сбъркам - на френски. Докато си похапвам, си спомням как преди две седмици си бях свалил целия „Часослов на Ана Бретонска“ – изключително интересен ръкопис, изработен между 1503 и1508 г., богато илюстриран. В него, с най-голямо любопитство разглеждах миниатюрите на растения – повече от 300. Елдата е красиво нарисувана, с една цикада в основата и синьо бръмбарче по цветовете. Беше описана като „турско жито“ и аз честно казано зяпнах, че още тогава – в самото начало на 16 век са познавали и са си папкали от това „жито“. Ана Бретонска е истинска легенда сред бретонците-националисти във Франция – поддръжница на идеята за отделно Бретонско херцогство, макар два пъти да се е омъжвала за крале на Франция – е, вярно против волята ѝ - буквално със силата на оръжието. Приема се, че тя е първата кралица-меценат за хората на изкуството. Обичала е да е обградена от музиканти, поети, художници-калиграфи. В този брилянтен ръкопис - „Часослов“, както казах има чудни илюстрации – освен растенията има и евангелски сцени, както и сцени, показващи например кόлене на прасе и сеитба на житни култури. Казах ли, че елдата е означена като „турско жито“. Това е нормално, като се има предвид, че в Западна Европа това растение е дошло откъм Изтока. Същото име ще бъде дадено по-късно и на царевицата. Нашето „елда“ идва от турската дума - „хелда“, която впрочем вече не се използва в съвременния турски. Латинското название (то пък заето от гръцки) на растението  – „fagopyrum“, ни говори друго. То е съчетание от името на бука – „фагус“ и „пирус“ – плод, орех, т.е.- „букоподобен плод“, заради формата на зрънцата, които приличат на буковите жълъди. Та, ей такива разхвърляни етимологии, докато си папкам сутрешната зърнена закуска от ядки, сушени плодове и люспици от елда, които кой знае кой умник е нарекъл на български „флейкс“.

Когато оправях България

Не знам как така се подредиха звездите тогава, че ме турнаха шеф. Ама голям шеф и не къде да е, а в Хасково. Хич не се смейте, щото тогава Хасково беше център на  бахти и необятната мега област, включваща три от днешните области. Имах подчинени освен в областния център, та чак до Свиленград, граничния пункт „Капитан Андреево“, Ивайловград и не знам къде още. Потривам нахъсено ръце – дойде моя час да подпомогна да се оправи България – с дисциплина по японски, намаляване на разходите по холандски, със здрава и отговорна работа по швейцарски. Те нещата иначе бяха преломни у нас – тъкмо Иван беше сменил Жан и в нашата изтерзана от тоталитарни салтанати мила Родина, шетаха големи надежди и алчност да се оправим. И разбира се, започнах със собствения пример.  Живеех си в Кърджали, а пътувах до Хасково с обществен превоз, нищо че имах служебни коли. Втора употреба автобусчета, но пък по-евтино – билетчето 5 лв. в едната посока, а служебните лади гълтаха бензин като лами. А освен разходите, нали трябва да се замисляме и за намаляване на замърсяването на въздуха. Всичко има значение за нашата мила България. Викам си – ако всички правят като мен – ще се оправим за има-няма десетина години. И пак ще станем лъвът, тигърът, че даже и слонът в стъкларския магазин наречен Балкани, както сме били, преди ехейй – нам-си колко години. Ядове иначе много – и от високо ниво, от големите началници, и от политици, и вътре в службата също - раци дето вървят наопаки. Постоянно ми спускаха да уволнявам „ваши“ и да назначавам „наши“ - хора дето най-често за нищо не стават. Опитвах се да шикалкавя, да увъртам, за да запазя професионалистите, по цели нощи не спях. Броях овце, после кауни, после прасета, папагалчета, ама пак не ме ловеше сън - отговорност е туй, живи хора, а не зарзават да хване фира. Абе леко няма, но аз държа фронта и не се предавам. Даже пописвах и стихотворения, на целия ми хал. Просто и аз не знам как, издадох и стихосбирка с гръмко и многозначително заглавие. И „петъчници“ организирах – за почистване на двора, с участието на целия "човешки ресурс" в дирекцията - това косене на тревата, уборка на боклуците, окопаване на градинките - всичко да е изрядно. Важно беше да накарам служителите да мислят за общото като за свое, а и за красивото. Само дето не ги карах да пеят "Една българска роза", докато плевяха розите. Бях си завъдил и една приятелка от града – една такава с чисти нокти, с дълги коси, чиста хасковлийка, без примеси, ама завършила в Ташкент. Работеше в завода за пожарогасители. Срещахме се, гукахме си - е, не напредваха нещата както ми се искаше – те хасковлийките лесно се не дават, но нали с търпение и пирамида можеш да построиш и бостан с дини да обереш. Точно, за да имам време да се срещаме по-спокойно след работа, оставах понякога до по-късно в Хасково. Автобуси вече нямаше и аз вместо служебната кола, хващах влака – за да давам личен пример пред обществото. Влакът тръгваше в 20 часа и за час и половина бях в Кърджали. Какво да се прави - любов, трепети - ай да не ви обяснявам, с тези работи шега не бива.