"Човечецът" от Пещерата

Това видео стана спонтанно. Бяхме тръгнали да се разтъпчем над с.Горно Брястово, към местността "Айкаас" с Венци, Катя и Коко и аз в последния момент си казвам "я да метна и една китара в колата - човек не знае, може мечка да срещне в гората, та да има с какво да я умилостиви". И така, като стигнахме пещерата видяхме, че това си е чудесна мини-концертна зала с естествена акустика, а няма нищо по-хубаво от естествената акустика. Видеото е направено от Венци Стайков - без никаква подготовка и ефекти. Но то точно това му е хубавото.

5871

     1,45 мин четене

         Толкова показва километража на моя велосипед. Значи пет хиляди осемстотин седемдесет и един километра съм изминал, откакто за втори път си включих километража преди малко повече от пет години. Първия път бях изминал повече от хиляда километра, но тях не ги броим. 

          Викам си я да се поровя в нета да видя за сравнение колко е това разстояние. И ето какво намерих:
          Първо попаднах на дистанцията от Владовосток до Уляновск - 5880 км. Да, ама аз да не мислите че знам къде е Уляновск. Подозирам само на кого е кръстен. А за Владивосток помня, че в казармата пеехме една песен "от Прага до Владивосток" и нещо за дружните братски народи, но то това беше политическо разстояние. Е, знам че е на майната си.
          После какво намерих. А, да - от Пловдив до Северния полюс било 5334 км, а до Екватора – 4668 км – охооо спокойно мога значи да ида и дори малко да се върна назад. Само трябва да си нося зимни гуми за колелото, за Северния полюс, а за Екватора - бански и нещо против комари.
          Такаааа - продължавам да упорствам - от Стара Загора до Бангалор, Индия са някакви си 5950 км;, а от Пловдив до канадския остров Нюфаундленд – 5894 км.; Само дето ще ми трябва водно колело за да прецапам евроатлантическите водни ценности. А - ето една добра находка - от Пловдив до Катманду, Непал го дават 5638 км. Все едно съм отишъл до Катманду и оттам съм драснал малко и към подножието на Еверест - ама само донякъде. 

Разстоянието Кърджали - Лхаса в Тибет, по пряка линия - 5951 км

          И още едно сравнение в източна и северо-източна посока - от Кърджали – до Иркутск било само 7160 км – излиза, че трябва да въртя още 1400 км за да стигна до моето любимо за  пътуване в мечтите място  – езерото Байкал – нищо работа. 
          А за тези километри бих обиколил два пъти и половина България по външните й граници. 
          Бих, но аз по нито една от тези дестинации не съм въртял педали - а само по улиците на моя южен градец. Ако сметна, че въртя педалите по 220 дни в годината и всеки ден по 5 километра - ето ти за пет години - откакто карам всеки ден до работа и обратно - 5500 км. 
          Е, помечтах си малко, с цифри и географски точки, но най-сладкото в цялата работа е това, че поне не съм бълвал пушеци и изгорели газове за тези километри, не съм сгазил никого, не съм отнел предимството на никого и не съм изкушил никого да ми открадне чистачките.

Betonica bulgarica

Цветоусти сме тук по нашите земи. Може би защото сме на юг и край нас виреят много и все красиви цветя. Това си помислих когато чух за Betonica bulgarica – някой поет се е сетил да даде "а ла" латинско име на бетонизираната крайбрежна ивица от Слънчев бряг до Бургас. Или от Бургас до Царево. Или това е цветистото име на явлението бетонизация на планинските ни бизнес-центрове (курорти тук е неуместна дума), на урбулешкото и дивашко застрояване на много български градове.

Нищо подобно. Оказа се, че това е просто име на цвете. Има такова цвете – български ендемит и е от семейство Устоцветни. Това семейство е широко представено в България и може би има връзка с това, че сме цветоусти и обичаме да използваме цветисти изрази и най-вече такива, които засягат роднините ни от женски пол.

Betonica bulgarica. Красиво цвете с червени цветове, описано за пръв път преди 111 години – в 1905 г от унгареца Арпад Деген и българския ботаник Нейчев.

Други видове от род Бетоника са били добре познати още по римско време и в ранното средновековие – смятало се е, че гонят зли духове и затова са ги сеели в дворовете на църкви в Англия и Уелс например. А в средновековна Италия имало поговорка: „продай си палтото и си купи бетоника” – толкова са го ценели като билка. Названието идва от името на племена населявали централната част на Пиренейския полуостров - ветонци или ветони, като "в"-то е преминало по-късно в "б".

            Но нашата бетоника си е само наша бетоника – има я в Централен Балкан и на „Сините камъни” над Сливен и никъде другаде по света. Това е също като "тракийския дъб" край Крумовград, от който имаше само едно-единствено дърво (дано още да го има, че беше почнало да съхне).

И все пак добре, че няма връзка с бетонизацията родна, а си е просто име на красиво цвете. То човек трябва да се радва и на малките открития, че иначе ще трябва скоро да впишем и радостта в „Червената книга” на застрашените видове у нас.

Arda longa, vita brevis

За да изпробват чувството му за действителност, малко след като навърши дванадесет, баща му и дядо му го заведоха на реката и го попитаха на какво му приличат речните камъни. Той отвърна - на камили.

            Беше юли, дъждовните месеци бяха отплували или на север, или много, много на юг и камъните кротко дояха течното злато на слънцето.

            Дядо му – Камен Киното, а и баща му, бяха от тези хора, на които викаха къде почтително, къде шеговито “пенкилер”. Те разбираха от всичко и помагаха на всички, дори и на тези, които нямаха нужда от помощ. Бяха като правени в един и същи калъп – сухи и кротки, скарани с къпането, но за сметка на това жилави.

-          Красиво нещо са камъните, мамка му – беше казал сякаш на себе си баща му край реката тогава и започна да го учи как да познава кои камъни обичат да пътуват, и кои не са мърдали от десетилетия от местата си.

Докато подскачаше от камък на камък, Камен за пръв път беше почувствал да го обзема тайнствена и красива мечтателност. Още като дете беше усетил, че реката е дълга и край нея се мечтае дълго.

Когато направи четиринайсет или може би петнайсет, дядо Камен Киното му подари първата истинска четка за рисуване и с това го свари неподготвен. Дотогава, Каменчо все още не беше прочел нито една книга, но беше рисувал безброй пъти къщи и таласъми с въглени от печката или с парчета от керемида. Три дни беше като омагьосан. Започна да маца върху каквото му попадне с червената боя в красива кутийка, която баща му измъкна незнайно откъде. Беше хубава, гъста боя - не като акварелите, с които рисуваха в училище. Най-напред пред погледа му попадна кравата Минка, върху чийто жълтеникав корем се появи интересна рисунка на женско лице с брада, а когато майка му го подгони да го бие, той се опита да я умилостиви като ú каза, че това е нейния портрет, когато е ядосана. После, на вратата на клозета в двора, изникна крилата крава с голямо виме и странно вдигната нагоре лъвска опашка. След три дни, разбира се, рисуването  му омръзна.

На следващото лято, което не можеше да бъде упрекнато в нищо друго освен в леност и оскъдни валежи, пак отидоха двамата с баща му на реката.

-          Красиво нещо са камъните, мамка му – каза бащата и започна да го учи как да разпознава кои камъни са болни, и кои – здрави. - Подхванеш ли камъка, обърни го оттук-оттам, виж цвета му и дали няма петна от сипаница, огледай му жилките, почукай го о друг камък и по песента му можеш да прецениш ще се търкаля ли още хиляда години жив и здрав, или ще се разтроши след първия порой.

Камен се беше зазяпал в отражението на скалите в реката и тъкмо да попита имат ли камъните любовен период, изпита непредвидения копнеж да зърне припичащо се на брега голо момиче. И се отказа от въпроса.

Мечтател

51 нюанса зелено

         

Фотоалбум от красивите Родопи - местността "Орлови скали, край село Сърница, област Хасково. Невероятни пейзажи и красоти, особено през май.

Село Врело 2 - етимологични разходки

7 мин. четене

          Родопите са нещо толкова необятно и непознаваемо, че можеш да си позволиш прищявката да отидеш два пъти на едно и също място в кратко време и да видиш нови, невидяни предния път неща. Така се случи и с нас - след има-няма седмица пак се озоваваме по същите места – в района на село Вряло. Още не влезли в нашата любима махала Гузоллар и виждаме стадо разноцветни свещени животни, които се движат с библейска бавност и осанка и аз казвам на Венци – това са кравите на Селиман. И наистина след малко го виждаме и него – крачещ бодро с тояжка в ръка. Спираме колата и излизаме да го поздравим. Той разбира се е следван от верния си страж - кучето Сезер, което не се сърди, че понякога се нарича Цезар – най-вече когато аз съм край него. Разказваме на Селиман, че е станал герой на цял пътепис, даже на два, и че след раздялата си с него сме срещнали не кой да е а самия Джони – каменоломеца. Селиман се учудва и пита какво ни е казал Джони за себе си. Успокоявам го, че няма разминаване във версиите. Приказваме малко, през което време Коко си играе с Цезар и дори успява да го накара да пролае един – два пъти от удоволствие. Продължаваме нататък и спираме колата пред вратата на Мехмед. Той идва да ни посрещне, а Венци му подава яйца и козунак – армаган от Великден, но нашия домакин когато го поема смотолява: „аха, да – за Гергьовден”. Не се бавим много и тръгваме към Апъ кая.

Да уточня, че този път сме само мъжка компания, което си проличава през целия поход – никакви спирания да снимаме цветенца, пеперудки и разни такива романтични отклонения – няма да се излагаме я. Пътьом показваме на Стеф голямата двойна шарапана, правим пак няколко снимки и продължаваме.

"Апъ кая" - дълбокия жертвеник

Вторият жертвеник или шарапана - също много добре запазена