Тюленово. Другата България

          Тюленово е море, скали и спокойствие. Друга България? Онази, която не гради огромни комплекси на морето, не завладява плажни ивици, не бетонизира красиви природни кътчета. Тук няма да срещнеш пияни чужденци, които не знаят даже в коя страна са пияни. Това е край, който няма как да не обикнеш, независимо дали идваш за първи, десети или сто и десети път.

          В селото постоянно живеят тридесетина души, но през лятото в скалите има и "пещерняци". В многобройните пещери се настаняват хора, които прекарват по седмица или две в общуване с морето и слънцето. И със себе си. Хора, които се зареждат от общуването с природата, нищо че нямат баня, а "олинклузивът" им са слънцето, морската вода, тишината на скалите. И от време на време китарите.

          Тюленово са рибарите, които си свалят сутрин лодките по релси и ги качват вечер. Тюленово са милите, усмихнати хора, които не бързат за никъде. Гмуркачите, които вадят миди и рапани, или просто съзерцават подводните красоти.

Доплеров ефект

                         Пътуваме към децата си.

                      Зад нас избледняват бавно 

                         като песни,

                           тези, на които сме деца.

                         Обичта ни винаги по-плътна е

                               по посока на движението.

Делчево приказка от камък и дърво

          Село Делчево си е пак там - съвсем на края на Пирин - от него се вижда долината на Места с град Гоце Делчев и нататък надигащата се верига на Родопите. Уличките са пусти, къщите са си все същите - едните стари, килнати, но разказват истории. До тях съвсем нови, натруфени - механи и къщи за гости, които не ти се ще да посещаваш. Привличат ме старите - от камък и дърво, с излющена мазилка и криви дървени порти. Къщата на баба Злата, на която се оказа, че съм направил може би последната снимка в живота, си беше там, с некролога на вратата, но се виждаха наченки на строителни дейности. Може би скоро и тя ще се превърне в къща за гости и ще изгуби стария си вид.

Киселчово - Бардово бърдо фест

          Не е ли странно - точно тези места, които ни се струват забравени от Бога, са всъщност докоснати от Божия пръст, и там ходят само такива хора - малко странни, малко луди, с китари, акордеони, кофи за перкусии, палатки, и с особени възгледи за това, кое е добро и кое - не. Нещо такова се получи и в Киселчово, в Родопите - място забравено, или докоснато от Бога. Място с библейски пейзажи и големи хора.

Ако се чудиш накъде да хванеш...

На крилeтe на водно конче до "Скалния прозорец"

Изящен полски хвощ - лятно стъбло

          Потегляме сутринта по хладно. След Костино свиваме към с.Божак и малко преди селото оставяме колата. Божак е затънтено село с десетина къщи има-няма. Зелено е. И диво. Нищо че вече е края на юли. В края на селото виждаме кола с пловдивска регистрация и мъж и жена с пъстри дрехи да се суетят нещо до колата. Питаме ги за пътеката, но те казват, че не се оттук и не знаят. Били калайджии. Боже - вярно че имаше и такава професия. Говорът им е един такъв много чист и мек, гали ухото - такъв в града не можеш да чуеш.
          Жената след малко тръгва към ручея с един казан и започва да го търка с пръст и пясък.             Снимам я и продължаваме. Стигаме до малък каньон с водопад - като преди това сме се натъкнали на високи, сочнозелени хвощове. Такива високи не съм виждал. А може и да съм виждал, но обичам да се учудвам. Търсим брод откъде да преминем на отсрещната страна на дерето. Край водата летят множество водни кончета calopteryx. Те са с изключително красива окраска на крилата - зелено-синя металик. Не са виртуозни летци, както е привично за водните кончета - по-скоро полета им наподобява на пеперуден - тромав, артистичен, сякаш са подпийнали. Снимаме ги - толкова са много край нас, та се шегувам с другите, че тук има цяла водна конюшня. След известно лутане преминаваме на другия бряг, защото Венци има спомен, че пътеката е от другата страна. Движим се в гора през повечето време, докато стигаме до сливането на две дерета - Костинското и Голяма Бара. Тръгваме надолу по коритото на последното. Мястото става все по-красиво - причудливи скали се изправят ту от едната, ту от другата страна. Бавно, фотографски бавно се придвижваме напред - снимаме скали, пеперуди, водни кончета, деца.

Калайджийка - една забравена професия

Първото водно конче, което ни даде насока за пътя

"Кралският гъделичкар"* тръгна към хората

          Не, не съм Илия, но днес имам повод да почерпя - "Дневникът на кралския гъделичкар" тръгна вече към читателите в страната. Седемнадесет разказа, които ще ви пренесат в различни точки на земното кълбо и в различни точки на необятните човешки взаимоотношения. Разкази, които дълго след като сте ги прочели ще продължават да отекват в съзнанието ви, да ви  ръчкат, натъжават, или разсмиват.
          Пожелавам много приятни мигове с "гъделичкаря".
          Останалото - здраве!


          *"Дневникът на кралския гъделичкар",изд."lexicon", 186 стр., 12,98 лв

Още за дивите Родопи

          Щастлива случайност ме срещна с момчетата и момичетата, които работят по инициативата "Rewilding Europe" и по-специално в частта за Родопите "Rewilding Rhodopes". Една чудесна инициатива, целяща да направи Европа отново по-диво място, каквото е била преди 40-50 и повече години. Бяхме на една от площадките за хранене и наблюдение на лешояди, край село Стари чал, Крумовградско. Говорихме си дълго за лешоядите, щъркелите, за проблемите с отравянето на вълци с пестициди, което косвено може да доведе до отравяне и на лешояди и да провали дългогодишната работа и усилията на много хора по опазването им. В тази връзка от октомври 2016 г към екипа им са дали на разположение и специално обучено куче, което надушва отрови.

          После, пресякохме село Поточница и по тайни пясъчни пътища преминахме река Арда, минахме под махала Кулич и спряхме до скали. Там ми показаха едно от находищата на румелийски трахелиум (Trachelium rumelianum Hampe). Растението е балкански ендемит -  има го само тук на Балканите. У нас се среща в Родопите и по скалистите места на Югозападна България. Както всяко едно от редките растения и това е уникално по своему - расте по скалите - буквално избуява от тях, без да има нужда от почва под него. Поема вода от дъждове и от въздушната влажност. Сигурно сте забелязали близкото звучене на латинското му име с това на трахеята при човека. Наречено е трахелиум защото в миналото се е смятало, че помага за болки в гърлото. Скалата където растеше беше досами отбивката за пещерата "Гоук ин" - път, по който съм минавал многократно с приятели, но без да съм го забелязвал и познавал. Най-ниските стръкове бяха поне на три метра височина - т.е. трудно би могло да ги пипне човек, може единствено да ги съзерцава.
          Разделихме се с Христо, Стойчо, Добри, Деси и другите с пожелания пак да се виждаме и да дойдем някой ден на площадката край Стари чал да снимаме лешоядите отблизо. Сигурно ще го направим. Защото дивото все повече ни привлича и ще ни привлича.