Мураками в Уелсли колидж

Чели сме и ние, чели сме, как Уйлям Фокнър, през далечната 1957, е бил на (първа) писателска резиденция в Университета във Виржиния, САЩ. А после пак, през не толкова далечната 1958 година. По всеобщо мнение, тогава, нобеловият вече лауреат е оставил неизличими спомени , сред университетската общност, най-вече с това, че почти през цялото време е пушил лула, поркал и яздил кон. Затова и често е падал от коня. Писателските резиденции са измислени в САЩ и не са лошо нещо. Те дават на чуждестранния или американски писател, един приятен живот, в приятна, модерна обстановка, където може да се разхожда из красиви места, да чете хубави книги, пльоснат на меко канапе. Даже не е задължително да пише, нито да има лула. Е, от време на време само, трябва да се среща със студенти или с читатели и да им говори умно, как писателят е еди-какво-си, а пък живота, той пък направо е еди-какво-си. На Харуки Мураками, също му се наложило наскоро, да отговаря умно на странни въпроси. Тази пролет той изкара цял семестър на писателска резиденция в престижния дамски колеж „Уелсли колидж“ близо до Бостън. Мураками, запален маратонец, знаем, вече е бил в Бостън и то цели шест пъти, но като участник в прочутия Бостънски маратон. Та през април, Мураками, който е изключително популярен в САЩ, макар че той къде ли не е известен по света, участвал в литературен разговор с университетската общност в Уелсли колидж (с билети). Дни преди това, в Япония, излиза най-новия му роман „Градът и неговите несигурни стени“, роман, от 1200 стр., който се очаква да излезе на английски през 2024, на френски през 2025, а на български – през…ще видим кога. Та на срещата основна тема на разговора била работата на писателя в условията на пандемия и война, както и подробности около написването на новия му роман. След това била организирана дискусия в отбрано общество на фона на чайна церемония дадена специално за писателя и за жена му Йоко. На дискусията се включили с въпроси и преподаватели участници в симпозиум на тема „Жени без мъже“ (все пак Дамски колеж е домакин). Поканен да вземе отношение по темата, Мураками, който, знаем е автор и на сборник с разкази със заглавие „Мъже без жени“, отвърнал скромно: „Знаете ли, аз съм само писател. Единственото нещо, за което мога да говоря е как се пише“. Та хубаво нещо са писателските резиденции, особено ако си японец и обожаваш поничките Dunkin` Donuts, които отдавна не се правят вече в Япония.

Наследници на литературни права

През януари 2020 г. си отидоха двама „пазители“ на литературни храмове. Единият Добрият, другият, хм! - Лошият. Четох много и за двамата, мислих, цъках с език. Тогава не пуснах нищо тук, в говорилнята ФБ. И двамата са прекарали последните си дни във Франция, даже до острова на единия съм бил съвсем близо, когато прекарах онова разкошно лято на остров Олерон, през деветстотин и еди-коя-си. Добрият е Кристофър Толкин – най-малкият син на легендарния автор на „Властелинът на пръстените“. Добър, прилежен, търпелив и отзивчив при работа с издатели, изследователи и журналисти, на него се е паднала отговорността да подреди, разчете и да издаде голяма част от хаотичния архив на баща си набутан в 70 кашона. Благодарение на неговата грижливост и усърдие вижда бял свят сагата „Силмарилион“ например, със своя чуден митичен свят наречен Арда. Но и други неиздавани приживе творби. В негово лице любителите на творчеството на Толкин загубиха един истински грижовен жрец на литературното му наследство. На другия полюс е Стивън Джойс – внук на Джеймс Джойс, авторът на „Одисей“. Той е Лошият. Груб, арогантен, винаги пречка на издатели, литературни историци и учени проучващи творчеството на дядо му, наричан от някои „Кадафи на почитателите на Джойс“. Почти винаги отказвал на молбите за достъп до архивите на великия дъблинчанин, като дори си е позволил да унищожи част от неговата кореспонденция, давал е на съд театри, спирал е проекти за изложби, посветени на дядо му. Все едни такива хулиганщини. Когато през 2012 година изтекоха авторските права на Дж.Джойс, в Twitter се появи радостен възглас от един литературен сайт – „Fuck you Stephen Joyce!“ Какво значи това мило послание, знаем от американските филми, дори и ние, които не шпрехаме чак толкова английския.

И ето – преди няма и два месеца си отиде от този свят още една „пазителка на храм“ на едно от големите божества в света на литературата – Мария Кодама, вдовицата на Хорхе Луи Борхес. Ако трябва да я вместим между двамата по-горе цитирани, тя е по-скоро от типа на Стивън Джойс. По-млада от мъжа си с 38 години, близо четиридесет години тя е бдяла като цербер над литературния архив на великия аржентинец, съдейки наляво и надясно писатели, издатели или изследователи, дръзнали да пишат или издават част от творчеството на мъжа ѝ, без, според нея да спазват точно авторските права. Да се надяваме, че през тези години не си е позволила да унищожи каквото и да било от архива на мъжа си. Отиде си този март на 86 годишна възраст без да имат наследници с Борхес. Първоначално е имала намерението да завещае архива на писателя на два университета – един японски и един американски, но тъй като не е оставила никакво завещание, цялото литературно наследство на Хорхе Борхес остава под въпрос. Първо ще има временен администратор на архивите на писателя, назначен до изясняване на въпросите с претендиращите за наследници. Творчеството на Борхес ще стане публично през 2056 г. Та има и наследници, и наследници, както всичко в живота. Снимки: Джеймс Джойс и внукът му Стивън - сн.Bettmann Archive/Getty Images; Борхес и Мария Кодама - сн. L`Officiel Mexico

Представяне на романа "Дин Ден" в Кърджали

Библиотеката на Елмалъ баба теке

Жената едва ходи. С усилие и бастун. Когато я питам дали може да разгледам джамията и библиотеката на религиозния комплекс, тя с готовност откликва, разбира се, че може. Излъчва благост. И тръгва. Но преди това предлага кафе. Отказвам. Стигаме бавно, на почивки до библиотеката, оказва се, че ключът го няма. Почва да вика към някого в двора. После разбирам, че това е брат ѝ Сунай. Говорят си нещо за ключа, но след известно суетене тръгваме към джамията. Странно е, нали – при алианите-бекташи, няма джамии – при тях текето е единствения молитвен храм. Но в комплекса на Елмалъ баба има и джамия. Тя е съществувала преди десетилетия била е и медресе, и джамия. И сега я възстановиха. Красиво и тихо е вътре. Камък и дърво. И броеници. Много броеници –дори има 5-6 с по хиляда зърна. Така ни каза жената. Качвам се и горе на балкона, който е за жените. Чисто е навсякъде. Дървото и килимите правят всичко да изглежда меко и благо за погледа, както само дървото умее да облагородява погледа.

После хайде пак – към библиотеката. Кютюпхането. Тегли ме натам. Пак суетене, пак търсене на ключа. Високия, върлинест мъж най-накрая пристига отнякъде и отваря. Просторна зала и едната дълга стена, почти цялата е с рафтове с книги. На пръв поглед забелязвам - това са нови издания. Не знам защо очаквах да видя стара, прашасала книжнина. Най-първом виждам няколкото тома на „Темел Британика“, което явно е някакъв кратък вариант на Енциклопедия Британика. Върлинестият мъж вади една дебела Библия и ми я показва: „ето имаме и Библия“. Разбира се, до нея има и различни издания на Свещения Коран. Откроява се и едно издание на Клод-Леви Строс. Пълно е и с издания на Назъм Хикмет, най-различни. „Mudejares & sefarades“ - изследване за изгонването на андалуските мюсюлмани и евреите от Испания през 14 в. на д-р Лютви Шейбан. Минавам нататък – Уйлям Фокнър, Макс Фриш, Итало Калвино, Пол Теру и много турски автори, но освен Сабахатин Али и Назъм Хикмет, другите са ми непознати. Продължавам бавно напред, попивам заглавия и автори.

Пол Рикьор, Роланд Барт, Фуко, Ортега и Гасет и „Доктор Живаго“. Впечатлен съм. Роже Мартин дьо Гар с неговата сага „Семейство Тибо“. На четвъртия рафт идват книги на български – общо взето от всички не по-малко от 800-900 книги (преценка на око), около една пета може би са на български – останалите са на турски. Стайнбек, Доктор Спок, Людмила Филипова, книги на Куентин Тарантино, на Катя Зографова – „Бележити жени за/на България“, на Ю Несбьо, Артуро-Перес Реверте и Стефан Цвайг също са тук. Интересни имена и заглавия. „Как да оцелееш в България“ не е ли интригуващо? Върлинестият мъж стои още пред първия рафт и уж нещо подрежда. А аз гледам и снимам, като преди това съм питал дали мога да снимам.

Снимам други любопитности - „Енциклопедия България“, „Тракийски легенди“, „Българската съкровищница“ на Н.Генов и Румяна Николова, но също „Монтесори за бебето“, която е съвсем до „Уеб дизайн for dummies“, „Ислямът“ на Ед Хюсеин и „Тайните на змейовете“. Не мога да изброя всички, но все пак да отбележа и две издания на Ан Райс, както и „Дон Кихот“. Излизам, но ми се иска да стоя още и още, да разглеждам, да разгръщам книги, да се опитвам да превеждам заглавия от турски, с моите оскъдни познания. Мисля си – все пак това е една ценна библиотека, за тези които говорят турски, а и български. Елмалъ Баба теке е най-големия и важен център на духовността на алианите от бекташийския орден и тази библиотека го доказва. А фондът със сигурност ще расте още и още. На излизане вече, жената с бастуна ми носи кафе в пластмасова чашка и няколко бучки захар. Няма как да откажа втори път. Сядаме и си говорим и ни е едно сладко, сладко… И чак когато се прибирам и разглеждам по-подробно снимките с книги, подскачам и не вярвам на очите си - та там имали и брой от „Мистичните Родопи“! Абе богата библиотека ви казвам…

Спомените са капризен инструмент

„Спомените са капризен инструмент. Човек натрупва в тях всичко: как е живял, какво е чел във вестниците, слушал по телевизията, кого е срещнал в живота. Щастлив ли е бил или нещастен. Свидетелите най-малко от всички са свидетели, те са актьори и творци. Не е възможно плътно да сеприближиш към реалността, между нас и реалността са нашите чувства. Разбирам че работя с версии, всеки има своята версия, а от тях, от тяхното количество и пресечните им точки се ражда образът на времето и хората, живеещи в него.“ Това казва Светлана Алексиевич в речта си произнесена на 13.10.2013 г. във Франкфурт на Майн по време на церемонията за връчване на наградата на Съюза на немските книготърговци. Спомените са основният градивен материал и на "Време секънд хенд". Това е потресаваща книга! Жестока. Раздрусваща нормалните клишета насадени у средния човечец за онези времена – на соца и на прехода след това. И за това, което си мислим че знаем за „червения човек“ – homo sovieticus от бившия СССР. Като я четеш, боли, защото много от нещата разказани за краха на Голямата червена империя, за провала на социалистическото общество, са казани сякаш и за България и за нашия преход, като се вземат предвид мащабите и спецификите, разбира се. Тази книга няма как да е еднозначна, тя буди огорчение, съмнения, въпроси, злоба, дори и яд, че много от истините са били крити и забулени. Четеш и си в психологически потрес, „Време секънд хенд“ не ни кара да съдим, нито да обвиняваме, тя просто ни разказва един интимен, объркан свят от първо лице единствено число. Или по-точно много интимни светове, много преходи, много сривове. Светове, за които, както се казва в предговора, сякаш е било по-добре да не узнаваме. „Никога не си позволявам да съдя и да осъждам. Аз се мъча да разбера.“ – казва самата Алексиевич. И ти се струва, че в този наш секънд хенд свят, всичко може да се случи на всеки. И най вече - човек да загуби ориентир кое е добро и кое зло.

Снимката на С.Алексиевич е от статия в сп."Паралели", бр.30 от юли 1986 г.

Тези сочни, жълти плодчета

Знае се отдавна, че някои дъбове през зимата дават сочни, жълти плодчета. Само някои дъбове и аз бях обзет от почуда и радост, когато при моята съботна разходка забелязах жълтите точици в пейзажа – досега не бях виждал таквоз чудо из Родопите – дъбчета с жълти топчести плодчета и си казах, еха, магия! и дори да не видя друго интересно през целия ден това ми стига. Навръщане ще ги опитам…може да ми излекуват нещо – и аз не знам какво, но сигурно ще го излекуват. Ама ще кажете – басиму, нали уж жълъди-мълъди висят по дъба…

Разбира се, че ви будалкам, но само донякъде. Тези жълти топченца наистина са по дъба, но не са негови плодове, а са плодовете на жълтия имел – паразитно храстче, което напада основно дърветата от семейство букови и най-вече дъба. Ся, то паразитите са навсякъде в нашия живот – и в нас самите, и в някои семейства и в нашето мило, родно общество – даже преди дни, едни отвъдокеански френдове ни намекнаха за петимца суперпаразити, чунким ние не си ги знаем, но за туй няма да говорим, защото ще ми се замъгли фокусът на матрияла.

И начи глейте ся, той жълтия имел, за разлика от белия имел е с жълти плодчета, и сигурно затова му викат жълт. Има си даже и латинско име, но няма да ви го казвам, за да не си помислите, че се правя на много учен. Обаче, за имела е писал даже самият Плиний Стари, който, за разлика от Плиний Млади е бил по-стар и освен това му се падал вуйчо, защото сестрата на Плиний Стари, която се казвала Плиния е била майка на онзи по-младия, дето му викали Млади. Малко е объркващо, ама аз кво съм виновен. И той, начи, Плиний Стари какво е писал в своята „Естествена история“ – писал, че друидите при Галите, те, ама много уважавали имелите (да не се бъркат с имейлите – тях ги знаем всички, макар че не можем да ги пипнем нито да ги опитаме на вкус) и дърветата, върху които те растели. Тез друиди – те си били малко откачени – смятали, че имела лекувал всичко и така наричали и растението – „Omnia sanantem“ - "всичколекувач", ама туй по латински, пък те си го наричали по галскиму още по-завъртяно. Значи брането било цял тържествен ритуал – брадатият друид, демек магьосник, облечен в бяла роба, се похендрял на дървото, отсичал храстчето със златен сърп, а отдолу слагали бяло платно, та да не падне нито зрънце на земята, че не било на хубуй. После докарвали обаче и два нищо неподозиращи бели бика и ги принасяли в жертва, като се молели на бога да им приеме жертвоприношението и да не им прави зевзеклъци. Казах ли, че галите приемали дъба за свещено дърво – особено това, на което е израснал имел, защото според тях всичко, което расте на дъба е дадено от бога като особен, божи подарък. И после от имела приготвяли отвара и смятали, че тя е лекарство срещу всички отрови в живота. Та и аз се зарадвах на жълтите топченца - така ми се хилеха и грееха в жълто, напук на инфлацията и всичко зимно, че и аз като друидите си скрих няколко - знае ли човек - все за нещо може да потрябват.

Връх "Вейката"

Прочее, беше трудно и чудно драпане. Не съм подозирал, че може да има такива пейзажи в Родопите. То не са пейзажи, то беше полет на очите и душата. Гледкописи. Велики са тези Родопски зъбери и рупи. Първо, като стигнахме до разрушената застава, след Горно Къпиново, срещнахме един ловец и се заприказвахме. Разбрахме, че неговите авери са ударили някой и друг глиган, че този ден им е последния ден от разрешения за сезона лов (слава Богу!), но и че от хижата нататък не можем да стигнем с джипа по никакъв начин до връх Вейката дори и да се съдерем. Оставяте колата на хижата и имате, вика, два часа пеш. После говорихме за туй и онуй, за местните хора, за общи познати, за заставата и окаяното ѝ състояние и за селския живот, който въобще не е лайф. После ловеца обеща, че ще предупреди другите ловци за нас и да не ни вземат за глигани, муфлони и друг всякакъв горски добитък и да пуцат по нас, че още имаме велики дела да вършим.

И поехме начи, ние, къмто хижата „Хвойнова поляна“. Ама то бая път и не стига че бая, ами и черен и хич го не бива. Стигаме до хижата, снимаме табелата пред нея, снимаме заледеното, красиво езеро „Гьолът“ и даваме нататък. Правим-струваме и пак се връщаме с возилото почти до хижата и поемаме маркираната пътека – ще се оди пеша, то се видяло - няма да стане по мързеливия начин. Красотата и тя като лозето, не иска молитва, ами си иска крака и пот. Емваме се нагоре и драпаме. Има си маркировка, има си букова гора с гладки, стройни дървета за прегръщане, има опадали листа, чист родопски въздух и всичко каквото си трябва. А! – даже минахме и край една „горска аптечка“ закачена на едно дърво – в нея имаше цял пакет не знам с какво и отделно две хапчета парацетамол. По цялото трасе – и в гората и после по билото се виждаше прясната диря от мотоциклет и ние се размечтахме как щеше да е хубаво да изкачим върха на мотор или даже на онези бъгита на четири гуми, дето вдигат шум до Бога. Мигове на слабост – какво да се прави.

Колко пот проляхме докато изкачим билото – и като го изкачихме ахваме от гледката – като се ширнали едни ми ти пейзажи, та чак до Тракийското море, дето се вижда как блести на слънцето. Не можеш да се нагледаш. Долу, не много далеч се вижда една гръцка изоставена застава. Поемаме на изток, вече все по билото, или почти. И все по границата на България с Гърция. Мръднеш една крачка надясно – у Гръцко, мръднеш една наляво – пак си у нашенско. И все се изкачваме. Така подминаваме връх „Трите кладенеца“, известен и като „Юч бунар“. Пътеката през цялото време лъкатуши в защитена местност „Гюмюрджински снежник“. Тя е обявена за защитена точно преди двайсет години и се води най-голямата защитена територия в Източните Родопи. В нея освен буковите и елови гори имало и казашка хвойна и родопския ендемит родопски крем, но за него ще трябва да се дойде през пролетта и лятото, ако искаме да го видим цъфнал. Диво и красиво. Впрочем по същото било са се придвижвали в зимни условия и част от руските войски водени от генерал Черевин през 1878 г., в преследване на останките от разбитата армия на Сюлейман паша в посока Одрин. Този билен път си е известен явно от древни времена, а даже в една част от пътеката се натъкнахме на останки от нещо като римски път, маркиран с големи камъни. Вече виждаме в далечината „Вейката“ и макар, че сме изплезили езици, не спираме. Наистина за отбелязване е, че правим доста добро темпо, без никакви почивки, освен за някоя и друга снимка към България или към Гърция. Поради късия ден, а и късното ни тръгване не е желателно да се офлянкваме и да се отпускаме.

На „Вейката“ сме към 4,20 и дъхът ни спира. Чудиш се накъде по-напред да снимаш, накъде да се обърнеш. Към гръцката част на планината са едни скалисти върхове, заедно с най-високия връх в Източните Родопи – „Папикио“, или „Орлица“. До него води един много остър, скалист рид, който ми се струва доста опасен. Иначе едва ли ще е пробблем да се иде до върха – то кьорав човек се не види. А и гръцката част на планината се вижда, че е доста по-слабо населена. След най-високия връх се виждат конусите на други по-малки, но не по-малко красиви, издигнали вулканични шапки в маранята. В далечината се вижда езерото Вистонида, край Порто Лагос и след това и Тракийското море блести на слънцето. Още по-далеч се загатва шапката на изплувал от мъглата връх, който ми трябва време да осъзная, че няма как да е друг освен най-високия връх на остров „Самотраки“. Откъм българска страна се виждат като на длан Горно Къпиново, Чакаларово, Добромирци, Кирково и други по-малки и по-далечни селца. Велики гледки. А все пак денят не е много ясен и има мараня, което не позволява да се види по-надалеч. Старото име на „Вейката“, която е висока 1463 м. е „Карлък“, което идва от „кар“ – „сняг“ и много точно се превежда като „Снежник“. Знаем че има поне още два върха в Родопите със стари имена „Карлък“, включително и втория по височина връх „Орфей“.

Слънцето вече се е втурнало да залязва. Последни снимки и айде – обратно, че да можем да извървим възможно най-голяма част от пътеката по светло. Точно преди гората вече е тъмно и аз пускам фенерчето на телефона, за да не се пребием по нанадолнището и неравния терен. В 18,15 ч сме при колата. Общо отиване и връщане сме го направили за малко повече от четири часа. Щуро темпо. Велико преживяване, полет на очите и душата в необятните красоти на Източните Родопи. Повече от ясно е, че ще се идва пак. И пак. И пак…