Те ни наблюдават. Намръщени, сериозни. И хоп! - внезапно прозрение у мен. Котките. Ами да, разбира се. Сега, да оставим настрана това, че чужденците като дойдат у нас първата им работа е да се впечатлят от страшно многото скитащи по улиците котки. „Мадарският конник“ или „Боянската църква“ са чак след това. Първото, което ги фрасва по чуждестранната им впечатлителност, това са котките. И нали, понеже, котките не са споменати в Библията, та даже и в Корана, и те, котките, се чувстват засегнати, неуважени така да се каже, абе направо обидени. Затова ни се пречкат навсякъде, сериозни, за да ги снимаме, да ги галим, да им казваме „пис-пис“, „мац-мац“ и други подобни лигавщини. Те са ходещи на четири лапи негодувания и намръщеност. Защото може да не са включени в свещените писания, но моля ви се, те са Писани, я!
(на снимките: ама моля ви се - техни сиятелства, котките на Шефкет Гунев от махала Гуне, пред прага на двестагодишната му къща)
Няма коментари:
Публикуване на коментар