Мусала - място за фукане или за молитва

          Сутринта закусваме в 7,30 ч – с час по-рано от обикновено, защото знам, че денят ще е дълъг и стръмен като празнична молитва. В 8,20 ч вече сме в буса за Боровец, екипирани всеки както е преценил. Слизаме пред кабинковия лифт и веднага съзирам опашката от поне 30 души пред касата за билети. Знам че по това време на годината – средата на август, връх Мусала привлича най-много туристи и планинари, но чак толкова не съм очаквал. Опашката пред самия лифт е много по-голяма и се налага да чакаме поне половин час преди да се качим в сферичните гондоли. Водач съм на петима французи, мои познати, макар аз самият да не съм изкачвал никога върха, но пред тях не си го признавам. Прозорците на гондолите са от нещо като плексиглас и са доста захабени – през тях не може да се снима, но пък и гледките по протежение на линията не са такива да заслужават снимки.     

          След 25 минути сме на „Ястребец” – издигнали сме се с хиляда метра нагоре. Тръгваме по широкия път. Пред нас и зад нас се вижда пъстроцветна върволица – стотици мераклии са поели към покрива на Балканите – от четири-петгодишни деца до поне седемдесетгодишни. В началото пътят е почти хоризонтален, приятен и настроението е бодро като на пловдивски булевард.

 Докато сме в гондолата, Жерар, когото понякога наричат и Робер, се шегува защо толкова много хора отиват нагоре, а никой не се връща обратно с кабинките. По пътя задминаваме много семейства с малки или по-големи деца. Иначе хората са всякакви – и пълнички и отпуснати, и атлетични, с къси панталони или с дълги, с маратонки, кецове или с хубави туристически обувки. Има и много чужденци – немци, испанци, французи, американци. С добро темпо стигаме до хижа Мусала. Там правим 20-30 минути почивка. Решавам да пробвам външната тоалетна недалеч от хижата, макар да съм сигурен, че ще съжалявам. Очакванията ми са надминати и предупреждавам жените от нашата група, че тоалетната може и да е „турска”(на френски така се нарича веце-то с клекало), но за сметка на това поддръжката е българска. Те, без да се колебаят решават да отидат до природната тоалетна – сред борчетата. След почивката потегляме по стръмната пътека нагоре. Докато вървим, Жерар, който постоянно ме обсипваше с въпроси, кой точно от върховете които се виждат е Мусала, има ли риби в езерото пред хижата и др.такива, изведнъж задава, по-скоро на себе си въпроса: „защо хората изкачват планински върхове”? Отговарям му без да се замислям, че сигурно за да покажат своето превъзходство над природата. И едва после се замислям дали наистина е само това и не е ли много лесен и повърхностен този отговор. Може би е и заради вечният стремеж към преследване на трудни цели и преодоляването им, а и заради красивите и неповторими гледки, откриващи се от всеки връх. Или защото на върховете сме по-близо до Бог. Колкото хора - сигурно толкова и отговори, или липса на отговор на този въпрос. Някои, сигурен съм, го правят просто за да се изфукат, че са изкачили този или онзи връх. Тогава още не знаех, че някой си Малори, на същия въпрос бил отговорил нещо от сорта: "ами защото ги има" (върховете). 

Нотите ще отлетят на юг...

Нотите ще отлетят на юг

и от петолинието ще останат само

голите жици на носталгията...

Питанка

Бистро.
Циганче край масите през август
снове до кръста голо. И
проси.
С етническа толерантност.

Нарисуваха му с химикал една 

голяма питанка 

на голия гръб
и му казаха: нарисувахме ти орел.

И само сервитьорът - този
намусен Златоуст,
рецитиращ менюто наизуст
не видя как орелът
размаха палаво криле
и полетя в красивата паст
на август.

"Пловдивското колело", наричано погрешно "виенско"

          Покрай информацията, която събирах за един мой разказ, попаднах на интересна находка - за историята на „виенското колело”. Eдва ли името Питър Мънди е познато на българите, освен може би на шепа историци. Това е английски търговец и пътешественик, обикалял из Индия, Китай, Русия и Европа. Роден е през 1596 г, а през 1620 г е минал и през земите населени с българи в тогавашната Османска империя, тръгвайки от Константинопол за Англия на кон. За Свиленград, в бележките си споменава прочутият каменен мост, построен по заръка на везира Мустафа паша от Мимар Синан. После прекарва няколко дни във Филибе – Пловдив, по време на панаир (по всяка вероятност по случай празника Байрям) и описва изключително интригуващата вертикална въртележка, предшественик на днешното „виенско колело”. Въртележките били три типа, направени от дърво, като на този вид, пригоден за децата имало приспособления да ги пазят да не паднат, подобие на днешните кабинки. Те били задвижвани от хора, естествено.

Откъс от пътните бележки на Peter Mundy, 1620

      

          Иначе всички знаем, че първото голямо метално колело е направено от американеца Ферис за Чикагското изложение през 1893 г. Алеко Константинов в „До Чикаго и назад” ни дава сравнително описание на тази голяма „карнушка” и нашите, които са действали по панаирите:
          „На пътя ни се изпречва колосалното желязно колело - Ferris Wheel! Нашите карнушки са дървени, а тази в Чикаго е желязна; у нас, за да се въртиш, влизаш в едно сандъче – в Чикаго влизаш в един голям вагон, в който свободно насядват на столове петдесет души; у нас на колелото са закачени десетина сандъчета; в Чикаго – петдесетина вагони; у нас карнушката е около десет метра висока, в Чикаго – сто метра, или колкото три минарета едно над друго; нашата карнушка се върти с помощта на две-три циганчета, в Чикаго – с помощта на грамадни сложни машини; у нас се плаща за въртение едно червено яйце, в Чикаго – половина долар.”

          Порових се специално после в нета, и установих че наистина – в „Уикипедия”, на страницата на "БиБиСи" и на още много места, в английски, немски и френски източници се цитира откъса на Питър Мънди от 1620 г като първото писмено споменаване на този тип увеселителни колела и винаги се отбелязва град Пловдив (Филибе).

          Така че – честито – освен родина на „кирилицата”, на киселото мляко, вече сме родина и на „карнушката” или ако предпочитате на „виенското колело”, което предлагам да се нарича вече „пловдивско”.

          За по-любознателните ето връзка към страницата на „БиБиСи” (на английски).

Рисунка на пловдивската карнушка от Peter Mundy

     
           Почти цялата книга с бележките от пътуванията на Мънди, може да бъде намерена в интернет  под заглавие "The travels of Peter Mundy in Europe and Asia, 1608-1667".

"O, tempora, o, pokemones"

          Циникът Диоген не притежавал нищо, освен тояга и фенер, и казвал, че търси човека. Днес човеците са обградени от 6 -7 хиляди материални неща в ежедневието си и затова търсят…покемони.

         „O, tempora, o, pokemones!”

Осем български поети представени в турското сп."Berfin Bahar"

       

          Ами това са ПРЕВРАТностите на съдбата - докато някои потушават преврати и извършват масови арести в нашата южна съседка, други се занимават със сериозни неща, каквито са преводите на поезия от български на турски. Поетът и преводач Ахмет Емин Атасой отново доказа, че е един неуморим строител на мостове между българската и турската култура. В негов превод, излизащото в Истанбул турско списание "Berfin Bahar", в юлския си брой представя осем съвременни български поети, между които Надя Попова, Петър Чухов, Георги Гаврилов и моя милост. Всеки е представен с по няколко стихотворения, снимка и кратки биографични данни. От моите, преводачът е избрал: "Изкуството да се подреждат камъни", "Кърджали (Завръщане)" и "Дъжд довежда есен".
          Да си жив и здрав, бачо Емине!

Лов на водни кончета

    Тих японец е баща ми –

    с градинското гребло

    подрежда дребни камъчета,

    подрежда дребни камъчета

      около цветята.

А над умисленото езеро –

ескадрили водни кончета,

учат се

на съвършенство в полет.

Учат ме

   на съвършена пролет.

      И

        какво аз правя тук –

        истукан

        с ентомологичен сак,

        въобразяващ си (и още как),

        че е адски японско

        да убиваш красотата
        за да ú се наслаждаваш.