Поети и п(ист)о(л)ети

Револверът "Lefaucheux", с който Верлен стреля по Рембо

           Преди десетина години, беше намерен най-прочутият револвер във френската литература, издирван от сто четиридесет и три години. Малкият 7 - милиметров “Lefaucheux”, наподобяващ барабанлиите от уестърните е бил открит в една брюкселска изба.

          Юли 1873 г. След бурен живот из Льондьон (както французите произнасят Лондон на английски), двете “приятелки” Верлен и Рембо се озовават в Брюксел, който тогава съвсем не е Европейската столица, а е само една европейска столица. На 10-ти юли сутринта, Верлен купува от оръжейния магазин “Мontigny” револвер с 50 патрона. След като изпива порядъчно количество абсент (наричан още и „зелената фея”) по кафенетата на “Гран-плас”, той се прибира пиян в хотелската стая при Рембо, препречва вратата със стола си и стреля срещу него като процежда: “ сега ще те науча тебе, дето искаш да си заминеш”. Първият куршум засяда в дланта на Рембо, а вторият рикошира на пода. Верлен е арестуван и затворен в затвора “Амиго” в Мон, а Рембо след оказаната първа помощ се връща във Франция, където трескаво довършва “Един сезон в ада”.

          Днес пистолетът се пази в Белгийската кралска библиотека в Брюксел.

          Във Франция пък се намира пушкалото, с което е бил застрелян преди 179 г. Пушкин. Двата пистолета - на великият поет и на противника му и негов баджанак Жорж Дантес, с които са участвали в прословутия дуел на 27 януари 1837 са били взети назаем от някакъв барон и днес се съхраняват в град Амбуаз. Веднъж прибрал се във Франция с хубавата си рускиня, Дантес направил политическа кариера, като става дори сенатор и днес, в родината на Корней името му съвсем не е така диаболизирано, както е в Русия. Но това е друга история.

          Мисля си, добре че днес пистолетите не решават споровете между поетите и писателите, все пак. В медийното пространство и в социалните мрежи у нас, ги има всякакви писатели, и са все от гений нагоре. И са все непризнати, или недостатъчно признати. Страстите особено са разгорещяват след конкурсчета и наградки литературни.

          Но като правило, добрите поети май не могат да стрелят добре.

          И по-добре, нали…

с.Шумнатица - мостът и воденицата

          Шумнатица е село в края на България. От него вече - няма накъде. Село, в което времето е заключено. Когато питах продавачката в магазина на центъра, къде мога да видя стари каменни къщи, за да ги снимам, тя вдигна рамене и каза - ами не знам, аз съм само от една година тук... Само една година - то това време ли е? Та не можах да снимам къщи - снимах само моста и старата воденица от 19 век, която скоро е била възстановена и знам, че до скоро са мелели брашно в нея. То може и сега да мелят, само че ако имат какво да мелят.

Мостът - отражение във водата

Старата воденица, която не работеше в момента. Ключът бил в еди-кой-си ми казаха  на мегдана, но аз не пожелах да го викат и да ми отключва.

Колелото, което задвижва водата

Воденицата вътре, снимана през една пролука на портата

          Снимах моста - отгоре, отдолу и после старата воденица. Мостът е стар, едносводест и както почти навсякъде в района го наричат неправилно "римски". Воденицата не работеше, беше заключена. Както е заключено и времето в това село, на края на България.

А някои го наричат молитва...

         
          Погледът ти не те слуша -
          сам по приумица литва,
          щом седнеш кротко и се заслушаш
          в песента на пейзажа.
            Ще мърдаш устни, ще ти стане тъжно,
            без да знаеш за какво даже
            и ще усетиш – от теб нещо си тръгва –
    а някои го наричат молитва.

Приключението "Шан кая"

          Пътуванията са ценни най-вече с това, че дават възможност да срещнеш невероятни хора. Силни като скали и нежни като сълза божия. Хора, които здраво са се намърдали в пространството и времето, и осветяват кротко ежедневието ни. Та и пътят до „Шан кая” е осеян с такива познанства. Още от предния ден се срещаме с Николай Нинов и обаятелната му спътница Лидия, а с тях е, разбира се, и Венци – тоз виден утроболог, поет и приятел. Същата вечер слушаме и омагьосващите разкази на Юмер Тасим от хотелския комплекс на брега на Арда, който се оказа също интересен събеседник и философ.

          На 24-ти септември, потегляме четиримата по посока на Поточница, където ни посреща Айхан. И дума не може да става да се измъкнем от гостоприемството му и от кулинарните изкушения на жена му Мелиха. Ние и не искаме да се измъкнем, затова сядаме на масата, лапаме вкусотии, пием кафе и чепкаме житейски лакърдии, каквито в града не можеш да чуеш. Радваме се на тези грейнали млади хора, как след всяко наше посещение недовършената им къща става все по-довършена, смеем се когато Айхан казва, че кучето му е пенсионер, или че лисиците вече посещават курника му на смени, затова и броят им в двора расте, а на кокошките - намалява. 
          После по план-график следва смяна на тойотата на Николай с едно препатило голфче, че бай Тошо не смогнал да асфалтира междуселския път, по който трябва да поемем и ни трябва по-междуселска кола. 

Столът с половин седалка, на който човек може да седне и да си напълни душата с планина

          Минаваме Морянци и поемаме към село Сладкодум. Знаем, че там търкалят животеца си сизифовски единствено бай Ибрям и жена му, като единия от тях - май жената, била кмет на мъжа си. И на селото де. Пътят не е чак толкова разчорлен, бил съм по много по-страшни пътища, но на места слизаме за да облекчим голфчето - все пак и то се задъхва, а и да усетим мириса на тревите и да пуснем тъмните делнични птици да излетят от душите ни. Наближаваме към виждащите се отдалеч две-три странни коли пред неугледна къща, но първо забелязвам един стол. Стол? Да, стол. Дървен и овехтял, като излязъл от разказ на Вазов, ей така самотно запокитен сред природата. Обърнат е към джендемясалият източнородопски пейзаж, а край него се вижда, че тревата е отъпкана - значи някой идва често тук, сяда, пълни душата си с планина, пуши и се опитва да помири вселената с мислите си. А може би се моли, че както виждам тук джамия няма. Не се сдържам и веднага вадя апарата, като модерен каубоец. Модерните каубойци използват айфони и фотоапарати, вместо пищови. През това време Николай и Лидия вече са при бай Ибрям, а той ги посрещнал с думите: "ей, ама сякаш Господ ви праща".  Много ясно, че сме му се паднали от Господ, а не от моментната лотария. Приближаваме и останалите, и виждаме нещо като самоделен канал за ремонт на автомобили, в края на който стои, съвсем като истински, стар москвич, а двигателя му се е кротнал отстрани. Всъщност всичко - москвича, дюшека върху предния калник, канала, куката завързана на самоделна дървена арка, самият собственик - всичко е като някаква артинсталация - извън времето и сбърканящината на целия наш виртуално нафукан свят. Оказва се, че бай Ибрям иска да стегне легендарното возило, но му трябвала помощ за да премести тежкия двигател с един-два метра, точно под куката. 

Венци, бай Ибрям и Николай Нинов, подпряни на едно легендарно возило

          Разприказваме се с него и той ни казва, че сам го ремонтира, и че този москвич го е направил инженер. По надолу се вижда другият московец - той си е в движение и с него сладкодумецът обикалял до околните села, когато му се наложи. Гледам ги, радвам им се (на москвичите) и си спомням, че на подобен и аз се учих да карам и аз го разглобявах, защото баща ми имаше почти същия. Че какво им е - те са си почти като автомобили. Нашето голфче се е сгушило от срам край тези легенди и си трае. 
          Преди да тръгнем, добрякът Бай Ибрям ни предупреждава, че имало много змии - толкоз много тази година, че той даже се чудел кой ги пуска, мааму стара, а после ни показва пътя, казва ни кога трябва да завием наляво, кога надясно, кога въобще да не завиваме, след което се разделяме като стари приятели.

Орешари - Арката и "Небесната пещера"

          Отново моето любимо място - защитена местност Орешари, край р.Арда, но този път съм с по-голяма компания и обръщам внимание на нови детайли. Първо се покачваме най-отгоре на скалата - над самата Арка. Оттам гледката към Арда и цялата околност е магична - като от птичи поглед. Добиваме донякъде представа какво виждат орлите и лешоядите, които гнездят в района. Впрочем точно над главите ни се реят двойка орли и аз се изкушавам да ги снимам, но с моя фотоапарат, а и предвид голямата височина, знам че снимката няма да е добра и затова после изтривам всичко. Най-отгоре, освен оръфания български трибагреник, забелязваме и интересно стъпаловидно изсичане с кръгла форма и с неизвестно предназначение, което е поредното доказателство, заедно с многобройните ниши, че мястото е било светилище в древността и тук хората здраво са шетали и са извършвали култови ритуали.  Слизаме към Арката от другия, югозападен край на скалата. Този път освен големите пещери, забелязвам нови неща - ту някоя издатина приличаща на непознат фосил, ту някой "пазител", който скрито ни наблюдава, ту дебелия "ствол" на поне тридесетгодишен бръшлян покатерил се на десет метра нагоре по скалата.

 Поглед от върха на скалите над Арката. Насреща се вижда съседната скала също с ниши, която приютява и "Попмартиновата дупка".

Интересно изсичане служило за неизвестен ритуал в древността, или е било част от крепостни съоръжения в средновековието. Какво е, с най-голяма вероятност биха могли да кажат археолозите

Много вероятно е това да е голям фосил от неизвестен вид, сраснал се със скалата. Големината му е колкото телешка глава. Вижда се порьозната структура, като на голяма кост

Литературата...

Литературата е на път да бъде изместена от литературния бизнес.

Говоря за добрата литература. Красивата. Елегантната...

1986. "Поетични струни"-Харманли. Бюлетинът

           Началото на октомври 1986 г.
          С моя приятел Спиридон, чуваме, че някакви си щели били да се събират в Харманли. Дрънкали на китари, дрънкали в рими. И хайде да ходим, щото, нали, там ще са любимият ни дует Асен Масларски и Стефан Златев, там ще е Михаил Белчев, Владо Левков и разни други дето сме ги чували, но не сме виждали. Пък и нали Чернобилското лято вече мина, а мира продължава да е заплашен, мааму стара, та да идем с каквото можем и ние да помогнем. И тръгваме. За Харманли. И първата работа като стигаме е да си купим Бюлетинът - нищо че сме студенти, все пак можем да си позволим един бюлетин за нивото на поетичнострунната река в рими.

Разгръщаме го още топъл, топъл и четем, че те "страшно се разпиляват, свършват по принцип зле"...

От тези встъпителни слова разбираме, що е пък туй "поет с китара" и защо е трябвало да се отдели от аленмаковските истории (или истерии).