ФМО

          Те са в медиите, издателствата, университетите, конкурсите, съюзчетата и сдруженийцата, като режат талантливото или поощряват бездарното. Те ни лишават от красотата, богатството на езика и многообразието на литературните форми. Те са ФМО. Напълзяли са във всички сфери на обществения живот, но в литературата и изкуството пораженията стават все по-големи и непредсказуеми. Тъжно е, че на подчинение на ФМО са и талантливи „негри”, които за да си запазят мястото, облагите, връзките, също подават скалпелите и трионите около „прокрустовото ложе” в литературата. Тъжно е още и, че това става с мълчаливото съгласие или по-точно бездействие на държавните културни институции. Може би защото и те се ръководят от ФМО - "финансово модифицирани организми".

Завоят на есента

Влакът - тази забравена, добродушна гъсеница в Родопите

          Гара Кърджали е пуста в тази съботна утрин. Освен нас с Катя и трите деца, които сме помъкнали, има само още двама-трима души да се мотаят тихо на перона. Качваме се и се оглеждаме в обстановката. Чистички седалки, богат избор на места – на по-високо или по-ниско ниво, сравнително чисти прозорци, което е особено важно за един фотограф, пък бил той любител. Мотрисата потегля важно и плавно като добродушна гъсеница.

   
          Скоро започват уникалните пейзажи – отдясно язовира – почти пресъхнал и точно затова сякаш още по-красив, а вляво скали и дървета в богати есенни багри. Тръпката е неописуема, а децата са възбудени. Те се местят от място на място, от гледка на гледка, тичат напред-назад, чуруликат поради свободата и пространството, което не може да им предостави автомобилния транспорт. Така де - в действителност целият влак е техен. "Подвижен в подвижното" беше мотото изписано в легендарната подводница "Наутилус" от романа на Жул Верн - та точно така се чувстваме всички ние в мотрисата.

          Не след дълго се чува сочна, но не злобна псувня откъм главата на гъсеницата, т.е. откъм машиниста и влакът забавя ход. Надигам се да видя какво става - да не би някой да е демонтирал релсите, или скални тролове да са завардили линията. Не - на самата линия се вижда крава, която не знае накъде да хване – наляво ли, надясно ли – както пееше Вили Кавалджиев, та за по-сигурно бяга направо - точно пред влака. Така караме към стотина метра и най-после свещеното добиче драсва нагоре към скалите и освобождава релсите.

1 ноември - ден на духовната светлина българска

          Нека почитаме всички, които са работили и работят за духовното въздигане на българите, а не само за себе си. Всички тези, които са създавали бавно и според мярата си, духовния мед на ползу роду, и които не са се колебаели да извадят ако потрябва и "жило" за да защитят постигнатото. Поклон пред силата и светлината им!

Съквартиранти

          Когато живеех в братска Франция, съквартиранти ми бяха двама поляци и един румънец. Поляците, освен че танцуваха всеки ден мазурка, обичаха и да пийват. Отидат си за Коледа в Полша и всеки се връщаше с по един куфар с водка, после за Великден – с още един куфар, през лятната ваканция още един... И да не си помислите, че куфарите бяха от малките – не, не, най-нормални мъжки куфари, във всеки от които спокойно си влизаха 25 бутилки „Житная”, „Виборова” и „Зубровка”. В общи линии купоните протичаха по един и същ сценарий. Първо поляците най-невинно приготвяха по три тави с картофи с лук във фурната, след което казваха дружно „сматшниего”. Аз първия път бях нащрек, дали това не значи „дай да го смачкаме” или „да го пречукаме”, но после се успокоих като разбрах, че било „добър апетит”. След картофите, бавно и полека изпивахме по една бутилка водка на човек, отваряхме широко прозорците и започвахме да ревем с пълни гърла „Лили Марлен”, а ако ни оставяха завършвахме с „Разцветали яблони и груши”, като реверанс към общото ни соц-минало. Обикновено, обаче, не ни оставяха и първо съседите започваха да ни се карат на мърморещ френски, а после идваха ченгетата – също френско мърморящи и ни се заканваха, че ако не сме започнели следващия път с „Марсилезата”, или поне със „Сюр льо пон д`Авиньон”, сме щели да завършим в изтрезвителното. Националистите му с националисти. Сутрините аз най-редовно си търсех очилата в стаята на някой от поляците, без да имам най-бегла представа как са се озовали там. Пак през тези същите сутрини откривахме колко много общи мръсни думи имаме в двата езика. Големи сладури бяха тези поляци, макар и да не обичаха Лех Валенса. Аз пък винаги им се чудех, защото след жабока Кърмит, честно казано, аз най-много си обичах Желю Желев .

Даване име на жена

                                                                                    И Адам наименува

жена си Ева (живот), защото тя беше майка на всички живи (Битие, 2:20)

Има тайнствено име, което е само за теб. Различно от това, с което всички те знаят.

Име, което зрее бавно като плод.

Трябва да го намеря и да ти го поднеса.

Буквите му ще обикалят около теб, сякаш са планетите от Слънчевата система. Ти ще бъдеш тяхно слънце и ос.

Затова ще ти дам слънчево име с ОСем букви.

Газела.

Си ти.

Балета “Жизел”.

Предчувствие за гъвкава походка. За грациозния гръб на дива котка.

“Г”-то е грация на газела.

Рап за “Р”-то.

(Изпълнява се от двама души с широки дрехи и съмнително възпитание. Единият бръмчи през цялото време, като тропа с крак на първа и пета сричка:

“Ръ-то дава ритъм, ръ-то дава ритъм”…

а другият рапира основния глас: )

“Когато погледнах за пръв път към теб,

видях че си готова като шест без пет,

само малко “ръ” май ти трябва в раменете,

малко френско “ръ” и гласът ти ще засвети.”

Обада.

Като Обада на зазОряване, изпълнявана От влюбен трубадур пОд прОзирния прОзОрец на ОбичанОтО мОмиче, пОтича “О”-то. Обадата Обладава въздуха пОд прОзОреца. Обсада ли казвате? Не. ОблОст и Обич ще се слеят в еднО “О!” О, катО издадени напред устни заОблени за целувка.

 Обятия.

Мадам Боске и плодовете на спомените

Понякога се държим лошо със спомените си, забравяме ги, оставяме ги да прашасат и те ни отвръщат със същото.

Преди години пътувах от София за Варна с един автобус фрашкан с писатели от цял свят. Не знам как се случи, че се качих последен, но имаше само едно свободно място – до възрастна дама с приятен вид. Дамата беше вдовицата на поета Ален Боске – Норма. Във Варна, освен другите мероприятия, беше предвидено и откриване на бюст на  големия поет, живял за малко в морския град. Заприказвахме се - отначало плахо – за красотата на България, за климата и разни ей такива, както е между хора, които не знаят дали ще намерят общи теми за разговор и после лека-полека започнах да питам благата дама и за известния ù съпруг. Учудих се, че по време на Втората световна война бил първо в белгийската армия, после във френската армия, а накрая се озовава в САЩ и дебаркира в Нормандия с американските войски. Световният поет явно може да е и световен войник, що пък не. Но това, което запомних е, че после – след войната, години наред е работил активно по издателства, вестници, издавал собствено списание за поезия. Живот на бързи обороти. Работа по цели дни и нощи, чести пътувания, и жена му всъщност е била през цялото време край него – да му осигури спокойствието и комфорта така нужни на писателя. В общи линии – това ù е била работата – съпруга на писател. Когато я запитах при кого живее в САЩ – при децата си може би, тя ми отвърна: „Не, ние нямахме деца. Ален не искаше”. Свръхегоизма на големия творец, или нещо друго? Недоумявах. Гледах тази спокойна и мила жена може би към края на живота си (починала 4-5 години след нашата среща – в 2011), и знаех, че никой няма да разбере какво ù е било на душата през всичките тези години. За поета е ясно – той може да бъде капризен и жесток, щом става дума за неговото велико творчество, за удобствата му, но какво им е на тези, които са край него – това едва ли някой може да узнае в пълнота. Думите отсъстват, а мислите – съвсем.

Пътувахме, пейзажите се редяха край нас и загледани в тях всеки от нас потъваше за малко в своите си мисли. Зад нас и пред нас в автобуса се чуваше многоезичната реч на писателската гмеж. Писатели с мераци, с хъс, с амбиции, шумни и парадни. Мадам Боске седеше тиха и с благородно излъчване на седалката до мен. Такава беше и когато спомена за Марлене Дитрих – близо петнадесет години - до смъртта й, била край нея като секретар и приятел. Аз не знаех какво да я питам за актрисата – не си падам по актриси - нито днешни, нито от миналото и не се интересувам от живота им.

Понякога се държим лошо със спомените си, забравяме ги, оставяме ги да прашасат и те ни отвръщат със същото.

Знам че съдбата е въртиопашка – поднася ни каквото ù скимне. На мен беше поднесла единствената свободна седалка в един писателски автобус, в който аз бях сигурно най-невзрачната прашинка. А живота на тази жена беше минал в сянката (или в жертва) на големи личности, обкръжени самите те също от големи и известни имена. Може би тя е не по-малка фигура от тях, но за историята ще остане почти непозната.

Този спомен нахлуваше в мен докато четях преди време една от последните книги на Ален Боске „Les fruits de l`an dernier”, преведена на български като „Плодовете на миналото”. Книга пълна със случки, размисли и мнения за изкуството и литературата на поета и мислителя Боске. Книга разтърсваща, мехлем за интелигентния читател, от която си личи, че големият поет не се е държал лошо със своите спомени, а си ги е подреждал и почиствал от праха редовно, но в която, само на едно-две места споменава жена си – Норма Боске. Ей така между другото.

Плодовете на спомените не са за всички, нали.