Перо от белоглав лешояд

Гледам картата на Източните Родопи, гледам я, и все повече имам чувството, че в която и точка да си сложа пръста, ще изкарам от паметта си история, свързана с хора, скали и преживявания. Белите петна стават все по-малко, а историите и снимките се увеличават. „Студен кладенец” е един от най-красивите водни басейни на Южна България, а може би и в цяла България. Имам незабравими спомени от митарстване с каяк из язовира – чак до "Коневския водопад", с приятели – ентусиасти. Единият - Стефан - доктора, скоро след това замина да докторствува по Либия и още е там, а другият - Георги – се запиля по София или Пловдив. Това си мислех, гледайки от най-високата точка на скалите на „Големия сипей”, как в спокойната вода на язовира, отразяваща рехави облаци, се плъзгат бавно два каяка, дребни като ечемичени зрънца. Но да карам подред.

Всяко растение се е вкопчило в каквото намери – земя, скала, между камъни или по сипеи.

Райхенбахова перуника

 Две разновидности на райхенбахова перуника (Iris reichenbachii) от района на с.Бял кладенец - защитена местност "Големият сипей".  Едно пътешествие край безвремието на язовир "Студен кладенец", за което утре ще разкажа.

Когато снегът се превръща в думи

          Усещаш - тялото ти и планината се сливат. Погледът прелива в мъглата, а третото ти око се пробужда. Небето и земята се целуват. Материята и духът – също. Планината е друг свят – затова се стига трудно - тя е свят само за отбрани.

          „Козя стена” е място не като другите. Хижата и тя не е като другите. До нея няма път за машинарии на колела. Вървиш, вървиш с километри. Слизаш, изкачваш се, редиш стъпка подир стъпка, както се реди молитва. Няма небе, посоки, пътека. Има вятър, сняг и суграшица. Можеш да се объркаш, дори и да разчиташ на маркировката и на третото си око. Скъпите джаджи се обезсмислят, защото нямат покритие.

Хипнотичните скали на Скалина

Изсечените скали над с.Овчево

Кучето свири по скалната стълбица

         Паркираме до кръчмата на Овчево и навлизаме бавно в селото като извънземни. Доктора, Венци и аз. Оглеждаме се любопитно на всички страни, макар да знаем много добре как битуват хората по тези краища. Каменни къщи, неугледни дворове, тенджери и тигани по оградите. Дребни, тъжни кучета се мотаят насам-натам. Някои даже и лаят. Липсва зеленото. В един двор жена с шалвари, наведена, бучка нещо в канелената почва, а до нея мъж се суети и уж помага. Вървим към познатата гробница над селото. Но идеята, както се досещате, е да търсим още гробници и други ниши. Ненаситни сме. Нишояди. Пещерояди. Имало ги тези скални форми, но къде точно – не знаем. Важното е, че си имаме цел, която ни издига леко над земята. Бързо стигаме до гробницата – тя е досами до селото, издълбана в причудлива скала с овални форми и лек червеникав оттенък. После намираме и единствената ниша малко по-нататък, но тя не ни задоволява. Все едно да си се настървил за мешана скара, а да ти сервират лист маруля. Един човек ни упътва, че наистина има други гробници и ниши, но че трябва да подходим откъм село Скалина. Там, вика, търсете Реджеб, той може и да ви заведе до скалите. 

         Тръгваме към Скалина. Не намираме Реджеб и поемаме сами по черен път. Не след дълго Доктора открива издълбан скален блок, целият зелен от мъхове. Прилича на шарапана, но може да е и олтар. Знае ли човек. Продължаваме да се скитаме нататък, но нищо повече не намираме до края на деня.

Прозорецът

Неразгаданите скали край Дъждовница

Март не е месец, а сезон, с непостоянен и неуравновесен характер. Времето ту е топло и галещо, ту ще задуха такъв вятър, че да ти отвее мислите та да не можеш да си ги събереш поне месец напред. Може би затова и отговорните хора у нас насрочиха изборите точно в края на март – когато „лисицата се жени”, т.е. хем пече слънце, хем вали, хем веят едни ветрове, дето не се знае дали са европейски, азиатски, или просто ветрове промушвали се през дрянови клони.

В тази неделна утрин за малко да се откажем – един чул прогноза, че ще завали в 12, друг пък чел, че ще завали в 13 ч, трети пък сънувал, че чадъра му ще се счупи точно в 14 ч. За капак сменихме и часа – бутнахме го с един оборот напред – та да объркаме не само хората, но и политиците (ще кажете – ама и те не са ли хора?) и дъжда, и облаците, и чадърите. В крайна  сметка тръгваме към величествения скален комплекс край Дъждовница само двама – аз и Венци. Оставихме колата в края на село Костино и хванали вече по пътечката надолу, аз разказвам на моя спътник как Радичков „боцкаше” съвременния градски човек, че не гледал вече към небето преди да излезе, за да се облече подобаващо и да вземе чадър при нужда, а слушал синоптичната прогноза. Та и ние – добре че не послушахме синоптиците, а само птиците (в нас). Небето е съвсем безоблачно, леко избледняло, сякаш  зимата му е протъркала дънките, а слънцето и то - грее малко като на заем, но все пак грее.

Сърните

          Някога в моя град пастелен имаше елени и сърни. Те се разхождаха грациозно из града, красяха улиците със своето изящно присъствие и добавяха една тиха и плаха поезия в живота на хората. Това беше до 1993-1994 може би - не помня точно. После изведнъж изчезнаха, и улиците се изпълниха със ръмженето и стърженето на стари мерцедеси, аудита и други тенекиени чудовища. После тези тенекиени чудовища ставаха все по-нови, а елените все по-отсъстваха. Сега градът е променен. Не казвам по-хубав, нито по-лош, а просто променен и в него няма сърни и елени. Изгуби се тази плаха и тиха поезия. В него духа само "вятър, който е шетал в пелин" (по Павел Матев) и вървят едни тъжни хора. Има и тъжни, скитащи кучета.
А аз - тогава - в края на 90-те написах ето това:

Сърните

I.
Някога във оня град пастелен
имаше сърни.
Опитомени, те идваха до центъра,
пресичаха прилежно улиците
пред големия административен кораб,
нехаещи за банката с потайните трезори,
за черквата и пощата (със мощно АТЦ).

Обичаха сърните оня град -
хората му - мъртвите и живите,
реката - тъй непостоянна като ученик,
и сезоните с различните треви...

И хората обичаха сърните -
децата с карфиолени коси
откриваха очите им - големи,
тъжно плуващи планети,
а старците отделяха с усмивка
с годините натрупаната благост.

II.
Сърните в оня град са вече монументум,
очите им отдавна следват други орбити.
Последната сърна - подгонена без аргументи,
прескочи във картината на саможив художник
и тъй остана там - фиксирана
от дегустатори на смесената техника.