На кон в сърцето на Родопите

Сбруята в очакване

       
          Модерният човек обича "световните места" - ходи масово до Париж, до Рим, а някои даже всяка седмица са в Гърция. "Модерната география" е лесна - всеки може да я стигне за час-два със самолет, да се слее с тълпите туристи, да направи справка от екрана за тази или онази забележителност. Но едва ли са много тези, които са се качвали скоро на кон. И то не просто да се качат, а да изпитат тръпката от дълга разходка из зелените, диви хубости на Родопите.
          Да избягаш в гората, да прекъснеш всякаква връзка с нарцистичните социални мрежи и да драснеш по диви пътеки, където не срещаш никого. Макар и за кратко. Това предлагат много места из Родопите. Все още. Бягство от суетата и от шумотевицата на големия град, от екраните, от нашето собствено его.

Запознаване с Вихър преди разходката

На острова на сбабените

Връхлита гледката

боде сетивата

вгъва те и те оставя бездумен –

девет баби гонят хвърчило в тревата

оплитат се

в десет бастуна

Более пътят за ходилото на пророк

сухи сенки пролазват в почуда -

девет баби тъпчат присойно хоро

кекави баби -

с десет бастуна

Всичко тули се в измерение пето -

Господ е вятър в конопена нива палувал

а девет баби подпират небето

и есента -

с десет бастуна

Есента е само наужким надежда

наужким и залезът

се пули като маймуна  

девет баби си пощят последното лято

изглежда

а във пейзажа – десет бастуна.

Оттича се пътят в тиха тъга

смалява кротко хора и думи

по него - потайни - бабуват Смъртта -

девет баби

с десет бастуна.

Сиври кая

          Стефан ни подмамва. Пуснал е в Социалната мрежа кратка стръв: "не съм ходил на Сиври кая. Тръгвам в събота. Който иска..."
          Искащите до последно се преброяваме - един иска, ама не може, щото щял да ходи не знам къде, друг никъде нямало да ходи, но пък прогнозата не му е по мярка, трети - бил далеко, четвърти - високо.

          В събота потегляме - сигурни и убедени. След село Срединка, на пътя, малко момче маха странно. Сякаш "стопира", ама по детски. Спирам и го качвам. Да има - десетина- единайсет години. Тръгнало било за Енчец - това е има-няма километър, до магазина, да купува цигари на баща си. Той, вика, не може. Шишман - дебел е. Сто педесет и шест кила. Всеки ден съм така - до магазина, за цигари. Сериозно момче, не се усмихва - сигурно и детството му е сериозно, навъсено. Кой знае. Какво ли е да вървиш през живота със сто педесет и шест килограма. Това е двойно на моите. Спомних си баща ми - Бог да го прости - как ме пращаше да му купувам ракия от кръчмата в циганската махала, от малък до голям вече - до осми-девети клас. Взимах празно лимонадено шише и тръгвах. Помня, че ми беше много неприятно и ме беше яд на него.

Вода, скали, зелено

          Някои неща, изглеждат недостъпни. На пръв поглед. Но удоволствието, както казват мъдреците е в пътя, в усилието да стигнеш някъде, а не само в пристигането. Колко е хубаво да прекрачиш прага на дома си в неделя, без да знаеш къде ще си след два часа примерно. Без да си планирал посока, място, време.

          Нещо такова правим тази неделя. Само знаем, че искаме да сме край вода, скали, зелено. Ама това в Източните Родопи е лесноизпълнимо желание.
          Само след няколко километра стигаме до голяма вода, после ходим, ходим, ходим - с пътеки и без пътеки, през снеголоми и снегопади в гората - сериозно и едновременно приятно изпитание. И все си казваме - искаме тази вода да я видим като птиците - отгоре. Да я видим наистина ли е толкоз голяма и толкоз синя. Или е позеленяла от отражението на гората в нея. Да чуем гласа на неделното ехо.

Скалите над Ненково

          Тръгнахме към едни скали. Над село Ненково.

          По пътя срещнахме: нула човека, една костенурка, две пепелянки, седем крави, около 17 тромави пеперуди "цигена" и към 8744 мравки. Или може би бяха 7844 - не съм много сигурен. Куче не можахме да видим, но го чухме как лае отдалече, откъм три самотни къщи, както и магарета не видяхме, но усетихме под краката си... така де онези търкала, дето им се отделят под опашката и намирисват интересно.
          Е, ядохме много череши. Много. От старите сортове - не много едри, с ужасно дълги дръжки, но пък сладки като мед и нямат нужда от пръскане с разни отрови със сложни имена. Просто плодовите мухи, дето правят черешите да червясват, не стигат чак дотук. Далече им е.

          А скалите мамят  като сирени - трудно е да ги отминеш, да им устоиш и да не тръгнеш към тях. Те пеят толкова омайно. Смайват, изумяват. С формите си, със структурата си, с дупките си и с наподобяванията на странни същества. С чудатостта си. Сякаш съм попаднал на зелена сцена, с митични същества играещи чуден, бавен театър. Театър, в който действието се развива с хилядолетия.

Славеите са кучета

          Разказвам му на възпълния хипар за онзи славей дето ме пощуряваше две утрини поред  - бях се озовал в един сбутан курорт с дълго и глупаво име. Някакъв див славей, който направо ме разби – будеше ме с една и съща отчетлива, любовна песен. От шест тона само. Но сластни. Шестосластие.

          „Трябва да запомня тази мелодия” – казах си на втората утрин. „Това е уникален подарък. Изтананиках я няколко пъти в банята на хотела с егати тъпото име. Излязох от банята и вече я бях забравил. После пак си я спомних…”

          И пак я забравих.

          Възпълният хипар, като чу историята,  с равен тон и сякаш в реда на нещата, казва: „О, славеите са…” И ме закова с онази дума. Направо ме ококори. Повторих я няколко пъти – беше съществително и започваше със „с”. А после я забравих. Не знам как, но я забравих. Каква беше тази сила на забравата - как не се мъчих да я запомня, а сякаш я забравях още повече. Изключителна дума – на пръв поглед не пасваше като определение точно към славеите, но всъщност беше разтърсващо оригинална. Цветуща. Точно защото беше приложена към тези хвъркати сладкопойници. Моят хипар я изтърси съвсем спонтанно, без изобщо да я търси в паметта си. До края на вечерта така и не си я спомних. Споделих с него - и той вече не я помнеше. Хипарите са като децата. Беше я забравил, както се забравя мъдрост, която си изръсил когато си на пет и се опознаваш пред огледалото.

          Три дни я търсих – с търсенето ставах и лягах. Будех се по славеево време – някъде към четири и половина – пет. И подреждах думи наум. За тези три дни изредих стотици започващи със „с”. Хиляди.

          Славеите са: сладури, смотаняци, старци, сладострастници…Стабиляги, самураи, свирци, себелюбци…

          Отхвърлях десетки ненужни като сеизмолози, секунданти, сиренари, склеротици.

          Побърквах се. И нищо.

          Е, да – спомних си, че тогава, възпълният хипар беше казал и друго: „славеите са кучета – те могат да имитират всяка мелодия, която чуят. Веднъж аверчета пуснали на касетофон парче на Пърпъл и някакъв славей запял абсолютно точно солото на Ричи Блекмор”.

          Това как да е – можех да го понеса, но онази дума със „с”, така и не я намерих повече.

          Доживотно не я намерих.

          Ей така човек може да се размине с цяла дума в този живот.

          С цяла дума.

Автограф на плашило

          Докато се мотах из едно лозе и търсех буболечки, усещам как някой ме потупва по рамото. Чувам:, "може ли автограф", с плашещ тембър? Обръщам се - плашило. С книга в джоба. Еми дадох му автограф с лозов сок, щото нямах химикал.

          Написах му: "На Плашимир, който най-добре знае какво е да те гъделичкат с птичи пера и да не можеш да се почешеш". Сега стои и чака слънцето да изпече добре сока, та да може да си прочете посланието...