четвъртък, 7 януари 2021 г.
Когато оправях България
понеделник, 21 декември 2020 г.
Кралимарков камък и чудесата край Мезек
"Какво ли е станало с това момче? Избяга, както си беше на пост край заставата. Новобранец на няколко месеца служба, оставил си автомата, там където е бил нощен караул и драснал в тъмнината по родопските баири към Гърция - границата е на няколко километра, кльона зад гърба му – фасулска работа. Дали е стигнал заветния Запад, или гърците са го върнали у нас, както твърдяха нашите командири, че уж имали споразумение с отсрещната страна да си връщат бегълците, което едва ли е било така."
Това си мисля, докато крачим покрай полуразрушената застава, край село Мезек, бивша „Асен Илиев“. Асен Илиев, ни учеха тогава, е голям герой. Бил се е смело и загинал в битка с диверсанти. Думата „диверсант“ днес е почти изчезнала от речника ни. А герой е относително понятие, както се разбра. В двора на поделението в Любимец всеки ден гледахме бюста на Асен Илиев, както и на още четирима граничари-герои, загинали, пазейки нашите граници от врагове.
неделя, 13 декември 2020 г.
Ден за хигиена на книгите
Ден за хигиена на книгите, днес. Четири часа с книгите от най-горните два рафта – всяка една беше изведена на балкона, прахта издухана, или прахът издухан ( ей, тази дума „прах“ много я харесвам щото е хермафродит), страниците разлистени, за да вземат въздух, потупване и поглаждане оттук-оттам. После следваше поставяне началото на нещо като домашен каталог. Заглавие, автор, издателство и година на издаване – една по една – минаха пред компютъра за да бъдат вписани и чак тогава чинно преподредени на двата рафта, с помощта на два стола сложени един връз друг, че то много високо. И така около 30-40 качвания и слизания. Е, със седем-осем трябваше да се разделим - един учебник по обща ентомология, „Най-младият син на партията“, на Касил и Поляновски, „Взлом“ на Ст.Ц.Даскалов и още няколко такива. Ей такива занятия по време на дъжд.
И
сега мине-не мине, поглеждам към двата най-горни рафта – някак е по-светло
сякаш в този ъгъл…
(снимка Gilbert Garcin - един от любимите ми сюрреалисти във фотографията, отишъл си през април тази година)
четвъртък, 12 ноември 2020 г.
Рецепта за рисуване на картина от XV в.
Късче лапис лазули се стрива
както се стрива небе между шепите,
за да получиш такова тайнствено синьо,
на монасите като в шепота.
Ако ти се е свършила драконовата кръв,
изпрати слугинчето за корен от брош –
червеното ще изпълзи като дълъг червен дух
сякаш от делва от "Хиляда и една нощ".
От шафран (или сафлор) изсушен
ще постигнеш приказно жълто, което
ще грее мамещо по дрехата на Мадлен
или от онова под нея,
загатнато от поета.
За коварни мисли и черни коси,
намерѝ овъглен
рог от елен,
стрий го и го смесѝ
с разтопена смола от череша
Накрая целия божи свят поставѝ
на едната си вежда
и рисувай, рисувай
(ако можеш) това,
което не виждаш.
вторник, 27 октомври 2020 г.
"Развалените" къщи
Не съм от оплаквачите на българското село. Не съм. Вярно е,
че традицията е стара - още от края на 19 в. и началото на 20-ти век, голяма част от българските
писатели оплакват умиращото село и тази традиция се запазва и до ден днешен. И
то все не умира. За да има какво да оплакват писателите, естествено. Тези, кахърните, които
нямат какво друго да оплакват. То чумее, более, чуди се с какво да се захване, изселва се, но - айде, де - живее. Жилава работа. Загиват само малките махали и села, когато жителите им са решили да си
заминат и да го изоставят – по една или друга причина.
Но старите, „развалени“ къщи (както ги беше нарекла една жена от село Орлица) са нещо друго. Те ме привличат, като помръкнали вселени, като сфинксове от една потайна култура. Те са „живи мъртъвци“ – с въображението което разпалват, с шепота, с който ми нашепват своята мъничка история. С животните, които пасат край каменните зидове.
Снимките говорят и отвъд историята, отвъд миналия живот, преди да дойде „счупването“.
"Развалените" къщи на Родопите...Без прозорци, без хора, но пълни с небе и облаци.
(Снимките са от махала "Коза" или "Кара чаклар", край "Вкаменената гора", Момчилградско)
вторник, 29 септември 2020 г.
Като скитаща котка по Стъргач
Стъргач не е красива планина, ако я сравняваш с Родопите или с Пирин. Но има мамещ чар. Името ѝ на гръцки - Στραγκάτς, графично ми напомни за едно трио – от онези яките рокабили банди с китара, контрабас и ударни - „Stray cats“ – скитащите котки. Харесвах ги – мой приятел от Швейцария ми беше подарил тяхна касетка – трябва да се въргаля някъде по чекмеджетата.
![]() |
Село Илинден, бивше Либяхово, в полите на Стъргач |
Признавам си - преди не знаех много за тази най-ниска
издънка на Рило-Родопския масив. Стъргач. Неочаквана командировка ме запрати в
Гоцеделчевския край и минавайки всеки ден край хълмове и възвишения, все се
питах към коя ли планина са. Докато узная, че тези от единия край на пътя са „Боздаг“ или Бесленски рид, а тези от другия край - Стъргач.
понеделник, 7 септември 2020 г.
По коритото на Боровица
![]() |
![]() |
Първите три прецизно издълбани, елегантни ниши |