Начи, различни светове сме

Начи, различни светове сме – това е, и да се чудим и да не се чудим. Оня ден, седим си кротко с един приятел, отпред в кафенето, оня ден – оня ден - преди двайсе - трийсе дни, и до нас сяда една мандама с доста мазила по нея – „хай-лай“ чиновничка в някакво министерство. Позната е на моя приятел, не на мен, и както потича баналния лаф, докато пали цигара, тя изтърсва: „Пък моите, представяте ли си, в събота, станали сутринта, пийнали си кафето и хванали за летището – приходило им се до Виена…“ Та, миналата събота - и аз така – като станах, първо и на мен ми се приходи до Виена, ама като видях колко гориво имам в резервоара, и как две-три петърберонки са се разположили кат пет пари в кесия в портфейла ми, реших че е по добре да ми се приходи до една скала с четири дупки в нея, малко преди Виена - из Родопските джендеми.

И начи – от мерак ли, от жегата ли, още в осем сутринта съм на ларгото в село Соколите и насреща ми двама достолепни соколчани. Слизам от колата, мерхаба - мерхаба и им казвам накъде съм тръгнал. Те се подхилват и двамата и ме гледат със съчувствие. Различни светове сме – нали ви казвам, даже всеки си е отделен свят и понякога трудно разбираш света на другия – плосък ли е или е като сфера, или като геврек с дупка в средата. Тези хора, тъкмо бяха напъдили едрия рогат добитък до пътеката извън селото – оттам, той, едрият рогат добитък си знае пътя до пасищата и се оправя и без джипиес. И как няма да се подхилват на човек, който е станал рано, бил е път от града, за да се емне по чукарите до някаква си скала с четири дупки. То поне да бяха пет. Ам те само четири. Естествено, че такъв човек е за съчувствие и снизхождение. Единият соколчанин ми казва, че тази скала се казвала „Кован кая“, ама била далече, бе – чак до нея ли съм щял да ходя? Е, колко да е далече, си викам, не е по-далеч от Виена – като мина две-три родопски дипли, две-три дерета и съм там. Пожелахме си хубав ден – и айде, бух! - всеки пак в неговия си свят.

И тръгвам аз по едни пътеки, дето вървят накъдето си искат и зяпам накъдето си искам. То щото рано още и облачно, и пейзажите различни, заради светлината и биоразнообразието. Та им се радвам и се въртя като пумпал – щрак - насам – щрак - натам с фотоапарата. И не стига, че щрак - насам и щрак – натам, ами се улавям и че по няколко пъти снимам една и съща гледка, сякаш тя може да е мръднала и да е по-различна. Абе ся, то че не можеш два пъти да снимаш една и съща гледка, не можеш – ами я си представете че в момента на снимката – пред теб, ей на оня баир, щъкат 4-5 млн мравки, около пет хиляди бръмбара, хиляда пеперудки и друг микроскопичен добитък – е, как мислите те дали стоят застинали докато снимате и след това – докато снимате пак след пет секунди – еми мърдат, разбира се, ходят до техните си мравешки виени и парижи и си гледат живота. Как тогава ще е една и съща снимката…

По едно време виждам в далечината „Саръ кая“ – оназ голямата скала и я снимах и нея, а пък пό насам, даже се виждаше и върха на „Сиврито“ – бе то гледки и чудо, надиплили се, наконтили се, фотоапарата взе да пуши по едно време, завалията. После стигнах до едни пясъчни пирамиди като Стобските и взех и тях да ги снимам, че таквиз не бях виждал по нашия край. Па като се почна едно спускане към това „Дурбалъ дере“ – брейй, ха да стигна до дерето, ха да стигна – то край няма тоз горист склон. Стръмно и дълбоко, сякаш слизаш при Хадес. Хеле стигнах го, дерето, ама после пък като ми се изпречи един стръмен сипей – зор. То затова онзи соколчанин се подхилваше и ми казваше, че било далече. Ам далече я – това не ти е плоската карта да я гледаш на компютъра и да си мислиш, че е близо. Ама пак хубуй, че си правех почивки – за да снимам едно жълтоухо водно змийче, разни ранилисти, кошутини, вълнест напръстник и нам кви други китки.

И ето я най-после таз „Кован кая“. Наистина с четири дупки, дето им викат ниши. И нито ниша повече. Ама пък гледка – един път. И снимам пак, снимам, пък голямо тичане падна с тази самоснимачка. Нагласям аз и хуквам до скалата – че нали да се хванат и нишите, де, ама то пък едно стръмно, па едно каменисто – как не си строших кокалите – не знам. Ако ме бяха видели тез соколчани, щяха вече да ми се хилят с глас. Ма хеле – едната снимка – бива горе-долу – та и мен да ме има там изкипрен, та да се дивят после внуци, правнуци и друго народонаселение. И така – после обратно по същия път, но вече бавничко, с почивки и малки радости. Ама следващия път ще си помисля – дали да не ми се приходи все пак до Виена – там може и да няма скали с дупки и стръмни сипеи, но пък сигурно има други хора и салтанати.

Ленивата Lysimachia

Lysimachia atropurpurea L.– тъмночервено ленивче от Източните Родопи. Начи, според Диоскорид, тракийският цар Лизимах е познавал и пръв е използвал тази китка. Лизимах бил голям бараба – бил е един от седемте телохранители („соматофилак“ му викали по тяхному) на Александър Велики и си е живял живота царски, а после пък направо си става цар (всяка прилика с днешни телохранители-„царе“ няма как да не е случайна) – ама така е – като ти идва отръки да си цар, то какво друго да работиш. Абе не знам - от разните му войни и битки – щот те тогава са се биели всеки срещу всеки, и даже нашия Лизимах се е бил с друг един тракийски цар – Севт III (оня от „Косматката“ нали се сещате) и даже го натупал, та исках да кажа, че от многото битки, не знам дали му е оставало време да се занимава точно пък с китки и цветенца – да ги къса, да прави венчета и да си ги чучва на рошавите коси. Ама щом Диоскорид го казва – що па да не е вярно. Това е Диоскорид, ей, не е вестник „Трета възраст“. Та затуй, да не се чудите що таз китка е наречена на латински Lysimachia.

Обаче пък що на български ѝ викали ленивче. Уж я били слагали на хомота на воловете – та когато Белчо и Сивушка се дърпали и не искали да вървят заедно и да орат, като им сложели стръкчета от това ленивче и те ставали спокойни и лениви и си теглели хомота като хората. Може да се пробва дали действа за семейния хомот, че то къде ти днес волове - и онлайн не мож намери. Ей такива историйки с имена…

Концертът

Първо мислехме да поканим само Руслан, Игор и още едно момиченце у дома и там Калоян да им посвири на арфа. Като отидохме при децата обаче, се оказа, че има и други желаещи за такова интригуващо преживяване. Трябваше да правя няколко курса с колата от църквата в Гледка до вкъщи и обратно. Тогава взех великото решение – да докараме арфата тук, и на двора пред църквата, да направим импровизиран концерт. А пък и без това беше вече обяд и цялата украинска група обядваше, та да задействаме първия вариант трябваше да ги чакаме– абе не ставаше.

Речено – сторено. Айде пак до вкъщи – та и ние обядвахме, че арфистът беше огладнял като свирач на туба. И така – сваляне на крачетата на арфата, опаковане в калъфа, приготвяне на партитурите – дали тези, или пък онези, кратка репетиция – изобщо - подготовка – да не мислите, че е лесно да се организира импровизиран концерт. Тц! Той импровизиран, импровизиран, ама пак си е концерт – не е шега работа. То и без това, животът им, на украинчетата, не е бил лек през последните месеци, та остава и ние да ги мъчим с неорганизирани работи.

Пристигаме, носим арфата, избираме подходящо място – на слънце ли, на сянка ли, в нацъфтелия двор. Оказва се, че сме забравили крачетата, и други неща бяхме забравили, но какво да се прави – нали всичко е импровизирано. Събират се децата, даже и една-две майки и те идват. Нашият музикант е готов и започваме. Обявявам началото, казвам две приказки за Родопите, за Орфей и т.н. и арфата запява. В програмата: Хендел, Бернар Андре и някакви други композитори дето и аз не им помня имената, но и една вариация върху „Дилмано-Дилберо“ от Юлияна Тошкова, и за финал, разбира се – собствената композиция на Калоян, която все още е безименна. Настроението е чудесно, спокойно, времето слънчево, децата гледат, слушат, пият червена лимонада, а Русланчо от Одеса, стои неотлъчно до арфата и от време на време наднича в резонаторните дупки да види откъде идва звукът и къде се провира вятъра, та сякаш и той свири. Публиката е от едно 5-6-месечно бебе, до кротка и с много благо изражение женица – поне на 70-75 години. Катя я заговори – казвала се Зинаида, от Запорожието. После си правим снимки – с тези, които искат. Някои идват, после тръгват нанякъде, после пак се връщат. Импровизация. Хубаво ни е. И птичките по дърветата над нас, когато засвири арфата, и те сякаш взеха да се надпяват по-въодушевено.

На раздяла бяхме поканени от децата, ако искаме да дойдем надвечер пак до църквата, на двора, да поиграем на криеница…

Средна Арда, водопада, скалите и всичко останало

Да вървиш пеш по ж.п.линия е грандиозно преживяване. Сигурно заради онези определения за успоредните прави дето сме учили в началното училище. Ако две успоредни прави са ж.п. линии, то все някога по тях може и да премине влак, успоредно на линиите. Но вълнуващото е по-скоро друго - усещането за въображаемо сливане на двете линии някъде напред, напред. Или пък назад, назад…Нали се сещате - най-широко е там където си в момента, а напред и назад линиите се стесняват в пространството. Това не ви ли напомня за времето – момента, в който живеем е истинският, голям, широк момент на живота. Около нас е широко, в този миг. Назад е миналото, което толкова се стеснява, колкото пό е минало, че вече не го помним, а напред е т.н. бъдеще, което също е необозримо и мътно. Та крача си аз по ж.п.линията, минавам първия, после втория тунел, правя снимки, клипчета на лъщящите на излизане от тунела линии и светлинката в края му, така възпявана от социолози, демагози, политолози и други хора дето ги мързи да садят картофи. Срещам един кантонер с оранжева жилетка и с брадва в ръка. Заприказваме се за малко, той ми препоръчва да снимам водопада и се разминаваме всеки в своята си посока. Яза „Студен Кладенец“ ми е отдясно, а отляво са само скали. За времето казах ли? Значи, при едни пътни бележки винаги трябва да се споменава времето, онова – метеорологичното. Тази събота то е мартенско. Знам че това е достатъчно, но да добавя – облачно е, с прогнози за лек дъждец, но тук при ж.п.линията не вали. Капеше в тунелите – едри големи капки или направо си течеше, но навън беше не много студено и облачно – идеален ден за лов на пейзажи. И за баирбудалясване.

И ето - стигам до спирката на Средна Арда и зяпвам по водопада. Абе шумен и впечатляващ водопад – един такъв тъничък и елегантен, висок и напет като буен и самонадеян левент. Вадя всичко, с което може да се снима и почвам да снимам и да се радвам, като малко дете пред нови играчки. Голямо снимане падна, ся, няма какво да се лъжем. То тъй ли не се въртях, па инак ли, па прикляках като Ансел Адамс ( туй е един прочут фотограф, ама вие може и да не сте го чували), па вдигах апарата нависоко, па после ниско до земята. Мани-мани. Добре че мен не ме снима някой в този момент - щеше да е голям майтап. Но важното е, че си дадох сметка – абе това комбинацията от скали с ниши, водопад, ж.п.релси и ширнала се голяма вода от другата страна, събрани на едно място, си е рядка и чудна магия. Направо лекарство, което лекува всичко. От всички тези красоти, нишите са най-стари – те са си там от хилядолетия. С изключение на една, която е дялана в по-ново време от един наш пещерняк и колорит – тя се познава лесно по светлия цвят в скалата. Ж.п. линията пък е от малко повече от 90 години – вече и тя може да мине за стара, а язът „Студен кладенец е най-новата добавка в пейзажа – едва от 64 години. Водопадът пък е сезонен – ту го има през есенно-пролетния период, ту го няма - през лятото. Както много неща в живота, дето уж ги има, пък ги няма. Абе мистерии.

Но както може би се досещате, аз не идвам тук за пръв път и целта ми съвсем не е само снимането на този чудодеен пейзаж край спирка Средна Арда. Тайната ми мисия е да разузная терена и да проуча местонахождението на една пещера, затулена нейде из скалните масиви нагоре. Вървя още малко по линията, след ж.п.спирката и от далеч ме вижда едро овчарско куче. Тръгва към мен с лай, но като вижда че не само не спирам, но и взимам два едри камъка, се стъписва и даже спира да лае, учудено. То щом от мен се стъписва, какво ли ще е пък ако види вълк, но това между нас да си остане. Скоро оставям линията и хващам нагоре по ясно очертана пътека. Ходене, драпане, потене и ето ме - стигам до първия скален венец, като преди това съм прекосил широката полоса на сипей от едри камъни. Между тях виждам интересни на цвят камъни, но нали не разбирам, само ги подритвам и се пуля. Още на тръгване от Звезделина, един човечец като разбра в коя посока съм тръгнал да скиторя, ме попита учудено – мчи къде ти е чука. Явно тук често идват търсачи на полускъпоценни камъни и търсят най-красивия камък на света. Шетайки в подножието на внушителния скален венец, виждам тънките стъбла на дръвчета, целите с белези по кората. Белези като от нокти, или от зъби – загадка. Снимам ги и не преставам да се чудя от какво животно може да са.

И ето – след малко стигам до затулена в скалите пещера. Входа е прикрит от капинаци, но все пак има място за промушване. Навлизам вътре и виждам, че пещерата не е дълбока, но е разделена от нещо като колона точно в средата. Отдалеч като я гледаш – все едно че виждаш очите на голям звяр. Освен тази колона, друго забележително не видях. Пещерата е може би около десетина метра дълбока и явно не е тази, която търсех. Продължавам нататък. Пред мен се откриват все нови и нови гледки и скали. Отсреща се вижда величествената „Юмрук скала“, царството на лешоядите.

Погледа не ме слуша - типично при такива гледки. Спирам, снимам, посядам, после веднага пак ставам – мира не ти дават тези гледки, ей. Край величествените скали, намирам сгушени първите цъфнали цветчета – лисичина, съсънки, а на една висока скала се е разжълтяла чудна туфа на скален игловръх – aurinia.

Е – досещате се, че другата пещера не я намерих и взех да се връщам, макар и с неохота. Знаех че съм близо до нея, но вече усещах и умора. На някои места ми се искаше да седна и поне три дни само да гледам, да гледам, да гледам. На връщане минах покрай гроб на почитан мюсюлманин. Беше ограден с каменна ограда – почти квадратна, без никаква врата. А оградата беше перфектна – никъде нищо не стърчеше, никъде не кривваше – ей така само от редени камъни, без спойка – от любимите ми огради, дето съм ги възпял и в стихотворението „Напътствие за подреждане на камъни“. Само от единия край – явно откъм главата на покойника и отвън оградата, стърчи висока, двойно разклонена хвойна. Спускам се пак към ж.п. линията, но не пропускам да погледна същият водопад но откъм високото, от горната му страна. Гледката е водопръскаща и красива по различен начин.

Пак обратния път – по линията. И пак среща със същият кантонер. Тоз път той завинтваше огромните гайки на релсите. Пак се спрях при него и си поговорихме по надълго и широко. Той знаеше за пещерите – тази дето беше с колоната по средата се казвала „Дирекли ин“, а за другата, според него съм бил съвсем близо до нея. Тя била на около 400 – 500 метра от първата. Оградения гроб – теке, бил на Гъдър баба, а някога там имало и селище – „Гъдълар“ се казвало. Не го питах за името му, но се оказа, че бил 67-ми набор и бил учил в някогашното училище “Митко Палаузов“, а сега – „Климент Охридски“. Поприказвахме и за камънаците – наистина тук идвали редовно мераклии да си търсят полускъпоценни камъни и някои той ги знаеше даже по име, но сега не ги бил виждал отдавна да идват. И за някогашните селища ми разказа - дето са били на сегашното дъно на язовира. Едното село било много голямо и даже си имало затвор, когато още в Кърджали е нямало затвор. Разделихме се и аз му обещах, че пак ще дойда по тези места, да търся пак онази пещера, дето не можах да намеря. А може и нещо друго да намеря – знае ли човек.

Подаръкът

Нестандартен подарък получих миналия септември, на рождения ми ден. Така се случи, че бях планински водач на едно малко 8-9-годишно момче. Бяхме сами, близо час – час и половина в гора, по стръмни сипеи, по непознати пътеки, в търсене на трудно достъпна пещера.

Вървяхме бавно през драки и храсти, налучквах просеките. Момчето вървеше след мен, бавеше се, дърдореше постоянно, молеше ме да го изчаквам, спирахме. Събираше черупки от охлюви, като търсеше най-голямата черупка по следния начин. Вземаше първата черупка, после когато видеше друга, сравняваше я с предишната и ако беше по-голяма я запазваше, ако не – я хвърляше. По едно време огладня, ожадня, но се оказа, че в раницата си не носи нито ядене, нито вода. Почерпих го парче шоколад, дадох му моята вода и слушах историите му. Докато правеше инвентаризация на раницата си, за да установи, че няма нито храна ни вода, първо извади свирка. Показа ми я с гордост и я наду. Взел я за да сигнализира ако се изгуби в гората. После измъкна голям, оранжев… шнорхел. И очила за гмуркане… Остарях... За няколко мига остарях. Не от рождената ми дата, а защото усетих, че с това момче сме в различни светове. Мишел Сер казва, че напредъкът на света до голяма степен се дължи на „Куция левичар“, на този, който може да мисли нестандартно, да изобретява, да „кривва“ от утъпканите пътеки. Та нали Колумб е бил един „куц левичар“, тръгнал за едно, а стигнал до съвсем друго.

А аз бих добавил, че напредъкът (ще) се дължи и на тези, които носят шнорхел в гората.

Това беше моят подарък - общуването ми с момчето, с един съвсем друг, интересен, странен, красив свят.

А пещерата не я намерихме тогава, но това не е важно в цялата тази история.

Как от водопада вода пада

Кметът на Голяма бара, голям кмет се бара – върви тежко, маха кметски ръце, а пред него припка чевръсто възрастен, сух човечец и носи стек с 12 кенчета бира, тукашното население обича много бира – даже знам точно коя марка предпочита да лочи – по пътечки и в канавки край пътя се виждат да се жълтеят смачканите празни тенекийки на тази марка, възрастният „шерп“, т.е.човечец, е симпатичен – говорих с него в един студен, дъждовен ден преди няколко дни – не е местния луд, а е по-скоро от тези пенкилери дето не ги свърта на едно място и предполагам, че тук в селото е „момче за всичко“, около седемдесетгодишно момче, изчаквам кмета пред старата чешма с надпис на арабско писмо, питам го знае ли какво пише, казва че не знае – може би старите хора, но къде са тези стари хора дето знаят, не ми казва, заприказваме се, подмятам му, че съм баир будала – от тази порода дето вместо да четат възвишени стихове на овцете, или да си претакат зелето в мазето три пъти на ден и да направят мусака на жена си, ходят като шугави из баирите и то точно там дето не ги сееш, кметът ме сканира с опитно, но благо око – един вид – ахъм, знам ви – такива серсеми съм ги виждал много тук, а на глас казва: „някаква жена се е оплакала в Министерството, че между двата водопада имало много боклуци (ейй, кога пък сме споменали и водопадите, че и „Скалния прозорец“ по-надолу по дерето – „водопад на съзнанието“ му викат на това писателите, кат ти текне ей тъй мисълта, и с дрон не можеш да я догониш), кмета в Кърджали ще ми даде един работник за десет дни да почисти по дерето“, абе то че има боклуци, му казвам, има, вярно е, казвай, ако трябват доброволци, да дойдем, му предлагам, „не бе, вика, той Кмета ще ми даде работник – той ще изчисти всичко – в смисъл работника, не кмета, амчи такова ни е населението“, НАСЕЛЕНИЕТО!, мхм, казвам – такова е и замълчавам от политкоректност, щото за „населението“ трябва да се говори „или добро, или нищо друго освен истината“, както е изръсил оня хилав спартанец, ама как се казваше, де да го знам, това е било преди 2500-2600 години, моа ли всичко да помня, може би е бил хилав и мъдър като тоз човечец със стекчето бирени кутии в ръце, щот и ние с жена ми и с приятели колко торбички с боклуци сме събирали – ей така по време на разходки, казвам му скромно аз, ама то само с торбички работата не се оправя, някъде има боклук за цял самосвал, „абе ще почистим, вика, ма глей ся е лошо времето – само да се оправи, та тая жена чак в Министерството се оплакала…то, хем имаме контейнери в селото, ама пак цапат и хвърлят, бе…“, аз, разбира се, премълчавам, че и ние, другото население с маникюрите и автоматичните перални в градовете, много цапаме – като пуснем да се пере само една полиестерна блузка, от нея се отделяли толкоз микрофибри, едни такива микро-пластмасови частици, казват че до 700 000 от една блуза – аре стига бе, толкова ли много, бамааму!, ама и тез пък от „Грийнпийс“ дали не прекаляват с нулите понякога, щот аз като учих в Университета имахме един преподавател по статистика, Батьов се казваше, той обичаше като те е изтормозил вече с тъпи въпроси на изпита, да ти вземе студентската книжка, да ти я зафучи някъде към вратата и ти я следиш с реещ се поглед къде ще кацне, като истински жерав на надеждата, та да хукнеш да си я гониш по пода, ама мисълта ми е друга, че тоз същият Батьов казваше – от мен да го знаете, вика - милион горе – милион долу, няма никакво значение, пък той, човека, врял и кипял в статистиката, та исках да ви намекна, че тез микрофибри само това чакали да си бухне някоя домакиня блузката в пералнята и ела да видиш, те оттам хуквали като изтървани по канализацията, тез микрофибри, и пак по каналния ред – цоп! - в реките, в деретата, в язовирите, в рибите, в Международния океан, а пък от рибите – хоп! - в устата на международното население, и ако го сметнеш по няколко десетки милиона домакини с блузки и перални (милион горе-милион – долу), абе мамата си джаса какво замърсяване на водите с пластмаса става, което даже десет работника от Кметството не биха могли да изчистят за десет дни, но това не означава, че дай ся пък ние да носим само памучни тениски, щото за една памучна тениска – ей тук ви е бедна фантазията - отивали 2700 литра вода, да бе – за отглеждането на памука за една само тениска, представяте ли си, аз с 2700 литра вода ще напълня цял басейн, като тоз на балдъзата, стига, докато го пълня от една тръба, да не изтича от две, както имаше едни тъпи задачи по математика, дет хич не ги обичах, но си нямате представа как ей така за кратко време си отиде и едно цяло море – от тези сладководните, заради едното напояване на узбекистанските памуци и заради памучните тениски на Европа си замина Аралско море, с всичките му там риби, водорасли, кораби и заментисиморскасирена, аз това море съм го учил още в 8-ми клас и си го имаше в моя атлас на Азия, тогава много обичах географията и Ленчето от първия чин до прозореца – ма това кои са десетте най-големи острова в света, най-големите водопади, най-големите езера и реки, помнех ги всички наизуст, пък и Нил, Амазонка с Укаяли, Аралско море, тъй че не си е работа и памучни блузки да носиш, но пък и да се цапа и по деретата и край водопадите с пластмасови бутилки и найлонови торбички съвсем не е според евроатлантическите ценности, и според Грета Тунберг, даже си мисля, че тези тук водопади – вече не ги броя колко станаха по дерето „Голяма бара“, те взеха да никнат като хотели по родното „Черно море, чакър-лака-де“, трябва сега като ги почисти тоз работник за десетте дни, да вземат, че да ги обявят за защитена местност всичките водопади чак до „Скалния прозорец“ и да идват тук други серсем-туристи като мен, дето нито могат да управляват Международния валутен фонд, нито пък да спасяват света от Путин, и като си седнат кротко, да чоплят семки, да четат Омар Хаям, и после две странички от „Инструкции за безсмъртие, или какво да правим ако все пак умрем“ и да гледат блажено как от водопада вода пада и става на вада…

За славното минало и киселото мляко

Някога, когато водех френски туристи из милародинотисиземенрай, с дни наред им говорех за славното ни минало и за киселото мляко. Те цъкаха с език по френски и викаха ашколсун, пак по френски – че как така, те нищо не били знаели досега - нито за едното, нито за другото. Докато си похапваха кисело мляко с мед и орехи, аз ги размазвах с факти за Стамен Григоров, как е учил във Францията и после в Швейцарията – също като мен, и разбира се после и за проучванията на Иля Мечников. Те не бяха дори и чували за Мечников и аз им обяснявах как се е мотал из Одеса, Петербург, познавал се е с Толстой, а нищо чудно и с дядото на Боб Дилън да се е познавал в Одеса, а защо не и с Иван Вазов, после пък, в Париж, е работил даже със самия Пастьор – този дето е измислил пастьоризацията, за да не го забравят, така както и Дизел открил дизела, а пък Дьо Сад - садизма – пак с добри намерения. Но Мечников е бил търсеща и питаща личност – той е открил пробиотиците (добре че не ги е кръстил на свое име, че как ли щяха да се произнасят) и много се е интересувал от феномените на стареенето. Ся, начи, той е обикалял из цяла Европа по това време – началото на 20-ти век, и търсел къде има столетници, водел си записки, човека, и ги разпитвал, те още от малки ли са си мечтаели да станат столетници, или после им е дошло, какво са яли и пили и дали са чували за Моцарт, Бах или Санчо Панса. Това, разбира се не съм им го казвал – аз си го измислих за Моцарт, Бах и Санчо, с което искам да ви намекна, че ви е бедна фантазията какви врели-некипели дрънкат туристическите гидове на горките туристи като дойдат у нашенско – ама много ви е бедна – само археолога Овчаров може да ги надмине по необятност и врелинекипелност на дрънкането.

Та, за Мечников, продължавам с цитат от френско списание от 1906 г. за да ги шашна – дет се вика с техните камъни по техните френски глави. Почвам цитата: „Ето нещо, което е малко смущаващо за хигиенистите и за привържениците на научните методи: Страната в Европа, в която хората живеят най-дълго е примитивната България, която с население от 3 800 000, наброява повече от 3800 столетници, докато Германия с 55 млн жители има едва 78, Великобритания – едва 146, Франция – 213, а Швейцария…нито един.

Балканският полуостров, където впрочем живота е по-скоро бурен, е благоприятен за дълъг живот, защото случаят с България не е единствен: Румъния и Сърбия двете общо имат 1657 столетници, т.е. повече отколкото всички Велики сили взети заедно.

Но по всяка вероятност, поне за Сърбия и България, броят на лекарите е обратно пропорционален.“ Край на цитата, и им казвам, че съм го взел от „La Revue Mame“ – в броя от 10.07.1906 г. Обаче какво става нататък, продължавам да ги шашкам - като установил тези факти, Мечников, след дълго чудене и след като чул за откритието на Григоров за млечните бактерии в киселото мляко, се плеснал по челото и си казал – абе може ли да съм толкоз тъп! – в онази примитивна България има толкоз столетници заради киселото мляко. Няма как да е зарад друго. Иначе и в Швейцария има чист въздух, Алпи, крави и нагъват по три пъти на ден шоколад, ама що нямат кьорав столетник? А? И ква им е файдата, че имат по два часовника „Омега“ във всеки джоб, като не могат да стигнат поне едни сто години (е, тва не им го казвам точно така, но в този дух – нали ви казах за гидовете…).

Тук френските туристи спират да си облизват купичките с кисело мляко, щото вече няма нищо за облизване, викат бахмааму по френски, и питат – ами сега как сте? – пак ли имате над път и под път столетници, щот и ний искаме да станем столетници, и ако може да се срещнем с някои от вашите, и да ги питаме те каква гимнастика правят сутрин, колко ракия пият, и дали си псуват политиците като нас. Ти както ни разказваш за чудесата на киселото мляко, би трябвало да имате поне половин – един милион столетници – дет се вика – идеш да пийнеш едно кафе и те обслужва столетница с къса поличка, влезеш в някоя стара църква и там пее поп, който е освещавал бойните знамена още през Първата световна, идеш да си купиш смартфон и там ти обяснява последната версия на Андроид пак бодра баба, която е ловяла пеперуди с Цар Борис III. Тук аз навеждам сконфузено очи, почесвам си брадата и казвам, че сега нещата са малко по-различни. Сега сме били на последно място по средна продължителност на живота измежду всички страни на ЕСъто, което съответно значи, че сме на последно място и по брой на столетниците. Което пък значи (освен че всички в „Евростат“ са мошеници и дават фалшиви данни), че не е достатъчно да се храниш само със славно минало и с кисело мляко, за да доживееш до сто години, а има и нещо друго. Но какво ли е то? И за да изляза от конфузното положение ги питам горките френски туристи, ами вие, бе, помните ли как ви пребихме на футбол преди трийсетина години и даже не можахте да идете на Световното в САЩ, щот ви елиминирахме. И те се разсмяха и казаха, че помнели и че им е било много кофти тогава, но сега вече като знаели какво славно минало имаме, по-леко го понасяли и ако сме искали даже пак можело да ги бием след трийсетина - четирийсет години – те нямало да имат нищо против. Абе културна работа е това френският турист.

И аз – ни лук ял-ни лук мирисал, продължих пак да размазвам горките френски туристи с факти за траките и тяхната славна култура, ама ви казвам - бедна ви е фантазията какви врели-некипели разказват гидовете на горките туристи когато ги разкарват из милародинотисиземенрай. Направо ви е бедна…