Приключение до Мурга и "Дуру кая"

Когато вали в събота, нямаш голям избор – можеш да ядеш шоколад, или да пишеш романи, или да пиеш от сутринта. Но пътят ти към планината е вързан. Аз седнах да пиша, написах пет-шеста романа, ама после не ги харесах и ги изтрих всичките. Единият не беше лош –за родопски рицар, малко будала, Бай Кихан дьо Ахрида, който ходеше да се бие със скалите, и дълбаеше дупки по тях, ама се сетих, че някой май беше писал вече подобен роман и го изтрих и него. После ядох шоколад за да имам сили за неделята. И в неделя –айде, росен-росен съм в Паничково.

Тръгваме - аз, Ваня и Стефан с джипа към необятните простори и джендеми на Мурга. Тръгваме, ама мургавият път се оказва доста изровен от дъждовете и непосилен за колата и щем-не щем стигаме едва до махала Ходжалар. Оттам си плюем на петите и почваме да катерим пеша нагоре към високото. Целият този район около Мурга и Жълт камък изобилства от разхвърляни скали и скални блокове, сякаш някой ги е сял по планинските склонове. Едни от други по-красиви и причудливи. Някои даже с ниши, други – без, но пък с интересни форми и чупки, както вече сме се убеждавали.

Ами махалите на Мурга? По османско време, селото се е казвало „Мурга одасъ“. Мурга не е турско име. То и българско не е. Сравнително рядък случай за този край. Според етимологичния речник „мург“, „мурга“, идва (може би) от албански със значение „тъмен“,„черен“, „сив“,или от румънски със значение „кафяв“. А дали не е име на жена, по подобие на мъжкото Мургаш? Интересни предположения, но някогашното голямо и оживено село, днес е безлюдно. Като гледаш пейзажите и природните дадености в района, почваш да цъкаш с език, как са живели хората тук, само допреди 40-50 години. И са гледали домочадие, което значи и че са гледали спокойно в бъдещето светло. Или мургаво.

Та така както сме си плюли на петите малко по малко стигаме до Горна Мурга, или първо до стопанството на Нешат, Боса, което е в първата махала - „Хаджи Бекир“. То се състои от две къщи и стопански постройки. Има и много кучета - поне 7-8, които бяха вързани и лаеха люто, та едвам си чувахме приказката. Едната къща е каменна и сигурно на над сто години – предполагам, че вътре не предлага много удобства, но е красива. Другата е с тухли, съвсем нова и сигурно е комфортна вътре, но грозна. Нешат ни ориентира къде се намира „Дуру кая“ сред многобройните зелени дипли, поприказваме малко и после смело се бухваме по пътеката напред. Ето ги останките на къщите на Горна Мурга под Кара тепе. В един неголям ареал наоколо, колко са много топонимите със значение „черен“ – Кара кая, Кара тепе, Кара каялъ, Караман дере, Мурга…Явно в живота и в представите на хората населявали района черното е преобладавало. Някога Горна Мурга е било голямо село. Имало е училище, джамия, магазин. Днес на мястото се виждат само скелети на къщи, дувари, обори. Развалини. От развалините винаги ни полазват философски мисли, независимо дали са тракийски крепости, светилища, стари църкви или села. Красиво и тъжно е да обикаляш по места където някога е кипял живот, вършели са се обикновени човешки дейности и е имало усмивки и чувства.

От голото и заравнено място на някогашното село се откриват панорамни гледки във всички посоки – към Изет махала и Долна Мурга, чак до величествената скала на Караджов камък, но също и към „Олан кая“ и диплите над нея с връх „Къзълчерпа“ над Женда. Пиеш, пиеш гледки и нямаш насита. От Горна Мурга пътеката тръгва надолу към скалата, която търсим. В един участък ни накацват хиляди мухи – цели ескадрили, които са ни взели за крачещи летища. Разказвам на Стефан и Ваня, как са избрали място за най-стария конезавод, край Шумен – „Кабиюк“. Мидхад паша накарал да сложат парчета месо на много места из Шуменския край, за да видят къде кацат най-малко мухи, което е важно за хигиената при отглеждането на всякакви животни въобще, и там да изградят конефермата. Не знам това дали е истина или легенда, но звучи правдоподобно и оригинално. През цялото време докато се спускаме, поглеждаме към отсрещната скала на съседното планинско ребро, съвсем под стърчащата голяма къща на Долна Мурга. Снимам я с приближение, за да видя дали на нея има ниши, но от тази страна, която е към нас не се виждат. Стефан твърди, че на нея трябва да има. И аз скоро ще се убедя че е прав, но няма да е този ден.

А „Дуру кая“ се откроява все по-близо и по-близо всред зеленото на дърветата и става все по-мамеща с формата си. Стигаме я и се възхищаваме. Всяка нова скала е като първа среща – не знаеш какво да очакваш, но очакваш нещо. И то нещо хубаво. Нишите са от страната на Караман дере. Наредени като патрондаш една до друга и под наклон, което говори за това, че скалата е пропадала. За сериозни катаклизми, най-вероятно земетресения, говорят и многото пукнатини, разломи и камъни-тапи в процепите. Отделяме достатъчно време за снимки, опознаване, общуване със скалата. На връщане решаваме да идем до двете скали на съседното ребро, от което ни дели един стръмен дол, който трябва да заобиколим. Решаваме, но както става понякога в планината – реброто колкото повече вървим уж към него, по заобиколния маршрут, то се отдалечава, сякаш бяга от нас. В един момент се отказваме и си казваме, че там сигурно няма нищо интересно, т.е. че гроздето е кисело, и поемаме обратния път.

Пристигнали отново при Нешат, го питам как би превел името „Дуру кая“ и той без да се замисля ми отговаря „Стоящата скала“. И ни кани да ни пекне нещо на скарата или поне кафе да ни почерпи, но ние деликатно му отказахме. Вече до колата, всички бяхме единодушни, че това беше една хубава неделя за почитателите на дивите Родопи и на стърчащите из тях скали, т.е. за такива хаймани като нас. Е, походихме доста, но пък умората беше сладка. А за да ни е още по сладък краят на приключението, седнахме на по бира в едно крайпътно кръчме, защото нае се, че неделята е много подходящ ден за пиене на бира. А и за други неща е подходящ…

Средновековна църква край с.Добромирци

Средновековната църква край Добромирци. Строена в 13-ти ли, в 14-ти ли век и действала докъм края на 19-ти, може би дори началото на 20-ти в.,преди да бъде изоставена. До нас не е достигнало името ѝ. То за нея почти нищо не е достигнало до нас, де. Обаче, така си мислите. Достигнало е. Само до един човек. Според този човек - небезизвестен медиен археолог, със склонност към измислени сензации, именно тук, в тази черква, се е оттеглил Патриарх Евтимий Търновски, след падането на Търново в 1393 г. А? Нещо да кажете. Както знаете този археолог не си поплюва – копне ли някъде и веднага се „появява“ следа или за Александър Велики, или за Орфей, или за Патриарх Евтимий. Е – ся, за тази църквичка можеше да развихри и повече въображението си - поне Дева Мария можеше да е идвала тук да прекара две седмици пости заради чистия въздух и сладките круши. А защо не и апостол Павел, да е минал по тез поляни, проповядвайки христовото учение, на път към македонските земи и понеже тук е паднал косъм от брадата му, после са вдигнали черквата през 13 ли било, през 14-ти ли век. Ама уж този въпросният археолог разкрил по време на разкопките, че самата църква лежала върху останките на по-стара трикорабна, защо не от 9-ти или10-ти век. Явно не многоуважаемия копач няма представа какво е трикорабен храм и кога и при какви обстоятелства се строи, та да ръси такива „разкрития“.

Иначе мястото е мистериозно и особено ценно с това, че всички онези тълпи, които фучат заспали на път за СПА-хотел си в „златния град“ Златоград, минават съвсем наблизо и си нямат хал хабер, какви интересни места подминават.

Начи, различни светове сме

Начи, различни светове сме – това е, и да се чудим и да не се чудим. Оня ден, седим си кротко с един приятел, отпред в кафенето, оня ден – оня ден - преди двайсе - трийсе дни, и до нас сяда една мандама с доста мазила по нея – „хай-лай“ чиновничка в някакво министерство. Позната е на моя приятел, не на мен, и както потича баналния лаф, докато пали цигара, тя изтърсва: „Пък моите, представяте ли си, в събота, станали сутринта, пийнали си кафето и хванали за летището – приходило им се до Виена…“ Та, миналата събота - и аз така – като станах, първо и на мен ми се приходи до Виена, ама като видях колко гориво имам в резервоара, и как две-три петърберонки са се разположили кат пет пари в кесия в портфейла ми, реших че е по добре да ми се приходи до една скала с четири дупки в нея, малко преди Виена - из Родопските джендеми.

И начи – от мерак ли, от жегата ли, още в осем сутринта съм на ларгото в село Соколите и насреща ми двама достолепни соколчани. Слизам от колата, мерхаба - мерхаба и им казвам накъде съм тръгнал. Те се подхилват и двамата и ме гледат със съчувствие. Различни светове сме – нали ви казвам, даже всеки си е отделен свят и понякога трудно разбираш света на другия – плосък ли е или е като сфера, или като геврек с дупка в средата. Тези хора, тъкмо бяха напъдили едрия рогат добитък до пътеката извън селото – оттам, той, едрият рогат добитък си знае пътя до пасищата и се оправя и без джипиес. И как няма да се подхилват на човек, който е станал рано, бил е път от града, за да се емне по чукарите до някаква си скала с четири дупки. То поне да бяха пет. Ам те само четири. Естествено, че такъв човек е за съчувствие и снизхождение. Единият соколчанин ми казва, че тази скала се казвала „Кован кая“, ама била далече, бе – чак до нея ли съм щял да ходя? Е, колко да е далече, си викам, не е по-далеч от Виена – като мина две-три родопски дипли, две-три дерета и съм там. Пожелахме си хубав ден – и айде, бух! - всеки пак в неговия си свят.

И тръгвам аз по едни пътеки, дето вървят накъдето си искат и зяпам накъдето си искам. То щото рано още и облачно, и пейзажите различни, заради светлината и биоразнообразието. Та им се радвам и се въртя като пумпал – щрак - насам – щрак - натам с фотоапарата. И не стига, че щрак - насам и щрак – натам, ами се улавям и че по няколко пъти снимам една и съща гледка, сякаш тя може да е мръднала и да е по-различна. Абе ся, то че не можеш два пъти да снимаш една и съща гледка, не можеш – ами я си представете че в момента на снимката – пред теб, ей на оня баир, щъкат 4-5 млн мравки, около пет хиляди бръмбара, хиляда пеперудки и друг микроскопичен добитък – е, как мислите те дали стоят застинали докато снимате и след това – докато снимате пак след пет секунди – еми мърдат, разбира се, ходят до техните си мравешки виени и парижи и си гледат живота. Как тогава ще е една и съща снимката…

По едно време виждам в далечината „Саръ кая“ – оназ голямата скала и я снимах и нея, а пък пό насам, даже се виждаше и върха на „Сиврито“ – бе то гледки и чудо, надиплили се, наконтили се, фотоапарата взе да пуши по едно време, завалията. После стигнах до едни пясъчни пирамиди като Стобските и взех и тях да ги снимам, че таквиз не бях виждал по нашия край. Па като се почна едно спускане към това „Дурбалъ дере“ – брейй, ха да стигна до дерето, ха да стигна – то край няма тоз горист склон. Стръмно и дълбоко, сякаш слизаш при Хадес. Хеле стигнах го, дерето, ама после пък като ми се изпречи един стръмен сипей – зор. То затова онзи соколчанин се подхилваше и ми казваше, че било далече. Ам далече я – това не ти е плоската карта да я гледаш на компютъра и да си мислиш, че е близо. Ама пак хубуй, че си правех почивки – за да снимам едно жълтоухо водно змийче, разни ранилисти, кошутини, вълнест напръстник и нам кви други китки.

И ето я най-после таз „Кован кая“. Наистина с четири дупки, дето им викат ниши. И нито ниша повече. Ама пък гледка – един път. И снимам пак, снимам, пък голямо тичане падна с тази самоснимачка. Нагласям аз и хуквам до скалата – че нали да се хванат и нишите, де, ама то пък едно стръмно, па едно каменисто – как не си строших кокалите – не знам. Ако ме бяха видели тез соколчани, щяха вече да ми се хилят с глас. Ма хеле – едната снимка – бива горе-долу – та и мен да ме има там изкипрен, та да се дивят после внуци, правнуци и друго народонаселение. И така – после обратно по същия път, но вече бавничко, с почивки и малки радости. Ама следващия път ще си помисля – дали да не ми се приходи все пак до Виена – там може и да няма скали с дупки и стръмни сипеи, но пък сигурно има други хора и салтанати.

Ленивата Lysimachia

Lysimachia atropurpurea L.– тъмночервено ленивче от Източните Родопи. Начи, според Диоскорид, тракийският цар Лизимах е познавал и пръв е използвал тази китка. Лизимах бил голям бараба – бил е един от седемте телохранители („соматофилак“ му викали по тяхному) на Александър Велики и си е живял живота царски, а после пък направо си става цар (всяка прилика с днешни телохранители-„царе“ няма как да не е случайна) – ама така е – като ти идва отръки да си цар, то какво друго да работиш. Абе не знам - от разните му войни и битки – щот те тогава са се биели всеки срещу всеки, и даже нашия Лизимах се е бил с друг един тракийски цар – Севт III (оня от „Косматката“ нали се сещате) и даже го натупал, та исках да кажа, че от многото битки, не знам дали му е оставало време да се занимава точно пък с китки и цветенца – да ги къса, да прави венчета и да си ги чучва на рошавите коси. Ама щом Диоскорид го казва – що па да не е вярно. Това е Диоскорид, ей, не е вестник „Трета възраст“. Та затуй, да не се чудите що таз китка е наречена на латински Lysimachia.

Обаче пък що на български ѝ викали ленивче. Уж я били слагали на хомота на воловете – та когато Белчо и Сивушка се дърпали и не искали да вървят заедно и да орат, като им сложели стръкчета от това ленивче и те ставали спокойни и лениви и си теглели хомота като хората. Може да се пробва дали действа за семейния хомот, че то къде ти днес волове - и онлайн не мож намери. Ей такива историйки с имена…

Концертът

Първо мислехме да поканим само Руслан, Игор и още едно момиченце у дома и там Калоян да им посвири на арфа. Като отидохме при децата обаче, се оказа, че има и други желаещи за такова интригуващо преживяване. Трябваше да правя няколко курса с колата от църквата в Гледка до вкъщи и обратно. Тогава взех великото решение – да докараме арфата тук, и на двора пред църквата, да направим импровизиран концерт. А пък и без това беше вече обяд и цялата украинска група обядваше, та да задействаме първия вариант трябваше да ги чакаме– абе не ставаше.

Речено – сторено. Айде пак до вкъщи – та и ние обядвахме, че арфистът беше огладнял като свирач на туба. И така – сваляне на крачетата на арфата, опаковане в калъфа, приготвяне на партитурите – дали тези, или пък онези, кратка репетиция – изобщо - подготовка – да не мислите, че е лесно да се организира импровизиран концерт. Тц! Той импровизиран, импровизиран, ама пак си е концерт – не е шега работа. То и без това, животът им, на украинчетата, не е бил лек през последните месеци, та остава и ние да ги мъчим с неорганизирани работи.

Пристигаме, носим арфата, избираме подходящо място – на слънце ли, на сянка ли, в нацъфтелия двор. Оказва се, че сме забравили крачетата, и други неща бяхме забравили, но какво да се прави – нали всичко е импровизирано. Събират се децата, даже и една-две майки и те идват. Нашият музикант е готов и започваме. Обявявам началото, казвам две приказки за Родопите, за Орфей и т.н. и арфата запява. В програмата: Хендел, Бернар Андре и някакви други композитори дето и аз не им помня имената, но и една вариация върху „Дилмано-Дилберо“ от Юлияна Тошкова, и за финал, разбира се – собствената композиция на Калоян, която все още е безименна. Настроението е чудесно, спокойно, времето слънчево, децата гледат, слушат, пият червена лимонада, а Русланчо от Одеса, стои неотлъчно до арфата и от време на време наднича в резонаторните дупки да види откъде идва звукът и къде се провира вятъра, та сякаш и той свири. Публиката е от едно 5-6-месечно бебе, до кротка и с много благо изражение женица – поне на 70-75 години. Катя я заговори – казвала се Зинаида, от Запорожието. После си правим снимки – с тези, които искат. Някои идват, после тръгват нанякъде, после пак се връщат. Импровизация. Хубаво ни е. И птичките по дърветата над нас, когато засвири арфата, и те сякаш взеха да се надпяват по-въодушевено.

На раздяла бяхме поканени от децата, ако искаме да дойдем надвечер пак до църквата, на двора, да поиграем на криеница…

Средна Арда, водопада, скалите и всичко останало

Да вървиш пеш по ж.п.линия е грандиозно преживяване. Сигурно заради онези определения за успоредните прави дето сме учили в началното училище. Ако две успоредни прави са ж.п. линии, то все някога по тях може и да премине влак, успоредно на линиите. Но вълнуващото е по-скоро друго - усещането за въображаемо сливане на двете линии някъде напред, напред. Или пък назад, назад…Нали се сещате - най-широко е там където си в момента, а напред и назад линиите се стесняват в пространството. Това не ви ли напомня за времето – момента, в който живеем е истинският, голям, широк момент на живота. Около нас е широко, в този миг. Назад е миналото, което толкова се стеснява, колкото пό е минало, че вече не го помним, а напред е т.н. бъдеще, което също е необозримо и мътно. Та крача си аз по ж.п.линията, минавам първия, после втория тунел, правя снимки, клипчета на лъщящите на излизане от тунела линии и светлинката в края му, така възпявана от социолози, демагози, политолози и други хора дето ги мързи да садят картофи. Срещам един кантонер с оранжева жилетка и с брадва в ръка. Заприказваме се за малко, той ми препоръчва да снимам водопада и се разминаваме всеки в своята си посока. Яза „Студен Кладенец“ ми е отдясно, а отляво са само скали. За времето казах ли? Значи, при едни пътни бележки винаги трябва да се споменава времето, онова – метеорологичното. Тази събота то е мартенско. Знам че това е достатъчно, но да добавя – облачно е, с прогнози за лек дъждец, но тук при ж.п.линията не вали. Капеше в тунелите – едри големи капки или направо си течеше, но навън беше не много студено и облачно – идеален ден за лов на пейзажи. И за баирбудалясване.

И ето - стигам до спирката на Средна Арда и зяпвам по водопада. Абе шумен и впечатляващ водопад – един такъв тъничък и елегантен, висок и напет като буен и самонадеян левент. Вадя всичко, с което може да се снима и почвам да снимам и да се радвам, като малко дете пред нови играчки. Голямо снимане падна, ся, няма какво да се лъжем. То тъй ли не се въртях, па инак ли, па прикляках като Ансел Адамс ( туй е един прочут фотограф, ама вие може и да не сте го чували), па вдигах апарата нависоко, па после ниско до земята. Мани-мани. Добре че мен не ме снима някой в този момент - щеше да е голям майтап. Но важното е, че си дадох сметка – абе това комбинацията от скали с ниши, водопад, ж.п.релси и ширнала се голяма вода от другата страна, събрани на едно място, си е рядка и чудна магия. Направо лекарство, което лекува всичко. От всички тези красоти, нишите са най-стари – те са си там от хилядолетия. С изключение на една, която е дялана в по-ново време от един наш пещерняк и колорит – тя се познава лесно по светлия цвят в скалата. Ж.п. линията пък е от малко повече от 90 години – вече и тя може да мине за стара, а язът „Студен кладенец е най-новата добавка в пейзажа – едва от 64 години. Водопадът пък е сезонен – ту го има през есенно-пролетния период, ту го няма - през лятото. Както много неща в живота, дето уж ги има, пък ги няма. Абе мистерии.

Но както може би се досещате, аз не идвам тук за пръв път и целта ми съвсем не е само снимането на този чудодеен пейзаж край спирка Средна Арда. Тайната ми мисия е да разузная терена и да проуча местонахождението на една пещера, затулена нейде из скалните масиви нагоре. Вървя още малко по линията, след ж.п.спирката и от далеч ме вижда едро овчарско куче. Тръгва към мен с лай, но като вижда че не само не спирам, но и взимам два едри камъка, се стъписва и даже спира да лае, учудено. То щом от мен се стъписва, какво ли ще е пък ако види вълк, но това между нас да си остане. Скоро оставям линията и хващам нагоре по ясно очертана пътека. Ходене, драпане, потене и ето ме - стигам до първия скален венец, като преди това съм прекосил широката полоса на сипей от едри камъни. Между тях виждам интересни на цвят камъни, но нали не разбирам, само ги подритвам и се пуля. Още на тръгване от Звезделина, един човечец като разбра в коя посока съм тръгнал да скиторя, ме попита учудено – мчи къде ти е чука. Явно тук често идват търсачи на полускъпоценни камъни и търсят най-красивия камък на света. Шетайки в подножието на внушителния скален венец, виждам тънките стъбла на дръвчета, целите с белези по кората. Белези като от нокти, или от зъби – загадка. Снимам ги и не преставам да се чудя от какво животно може да са.

И ето – след малко стигам до затулена в скалите пещера. Входа е прикрит от капинаци, но все пак има място за промушване. Навлизам вътре и виждам, че пещерата не е дълбока, но е разделена от нещо като колона точно в средата. Отдалеч като я гледаш – все едно че виждаш очите на голям звяр. Освен тази колона, друго забележително не видях. Пещерата е може би около десетина метра дълбока и явно не е тази, която търсех. Продължавам нататък. Пред мен се откриват все нови и нови гледки и скали. Отсреща се вижда величествената „Юмрук скала“, царството на лешоядите.

Погледа не ме слуша - типично при такива гледки. Спирам, снимам, посядам, после веднага пак ставам – мира не ти дават тези гледки, ей. Край величествените скали, намирам сгушени първите цъфнали цветчета – лисичина, съсънки, а на една висока скала се е разжълтяла чудна туфа на скален игловръх – aurinia.

Е – досещате се, че другата пещера не я намерих и взех да се връщам, макар и с неохота. Знаех че съм близо до нея, но вече усещах и умора. На някои места ми се искаше да седна и поне три дни само да гледам, да гледам, да гледам. На връщане минах покрай гроб на почитан мюсюлманин. Беше ограден с каменна ограда – почти квадратна, без никаква врата. А оградата беше перфектна – никъде нищо не стърчеше, никъде не кривваше – ей така само от редени камъни, без спойка – от любимите ми огради, дето съм ги възпял и в стихотворението „Напътствие за подреждане на камъни“. Само от единия край – явно откъм главата на покойника и отвън оградата, стърчи висока, двойно разклонена хвойна. Спускам се пак към ж.п. линията, но не пропускам да погледна същият водопад но откъм високото, от горната му страна. Гледката е водопръскаща и красива по различен начин.

Пак обратния път – по линията. И пак среща със същият кантонер. Тоз път той завинтваше огромните гайки на релсите. Пак се спрях при него и си поговорихме по надълго и широко. Той знаеше за пещерите – тази дето беше с колоната по средата се казвала „Дирекли ин“, а за другата, според него съм бил съвсем близо до нея. Тя била на около 400 – 500 метра от първата. Оградения гроб – теке, бил на Гъдър баба, а някога там имало и селище – „Гъдълар“ се казвало. Не го питах за името му, но се оказа, че бил 67-ми набор и бил учил в някогашното училище “Митко Палаузов“, а сега – „Климент Охридски“. Поприказвахме и за камънаците – наистина тук идвали редовно мераклии да си търсят полускъпоценни камъни и някои той ги знаеше даже по име, но сега не ги бил виждал отдавна да идват. И за някогашните селища ми разказа - дето са били на сегашното дъно на язовира. Едното село било много голямо и даже си имало затвор, когато още в Кърджали е нямало затвор. Разделихме се и аз му обещах, че пак ще дойда по тези места, да търся пак онази пещера, дето не можах да намеря. А може и нещо друго да намеря – знае ли човек.

Подаръкът

Нестандартен подарък получих миналия септември, на рождения ми ден. Така се случи, че бях планински водач на едно малко 8-9-годишно момче. Бяхме сами, близо час – час и половина в гора, по стръмни сипеи, по непознати пътеки, в търсене на трудно достъпна пещера.

Вървяхме бавно през драки и храсти, налучквах просеките. Момчето вървеше след мен, бавеше се, дърдореше постоянно, молеше ме да го изчаквам, спирахме. Събираше черупки от охлюви, като търсеше най-голямата черупка по следния начин. Вземаше първата черупка, после когато видеше друга, сравняваше я с предишната и ако беше по-голяма я запазваше, ако не – я хвърляше. По едно време огладня, ожадня, но се оказа, че в раницата си не носи нито ядене, нито вода. Почерпих го парче шоколад, дадох му моята вода и слушах историите му. Докато правеше инвентаризация на раницата си, за да установи, че няма нито храна ни вода, първо извади свирка. Показа ми я с гордост и я наду. Взел я за да сигнализира ако се изгуби в гората. После измъкна голям, оранжев… шнорхел. И очила за гмуркане… Остарях... За няколко мига остарях. Не от рождената ми дата, а защото усетих, че с това момче сме в различни светове. Мишел Сер казва, че напредъкът на света до голяма степен се дължи на „Куция левичар“, на този, който може да мисли нестандартно, да изобретява, да „кривва“ от утъпканите пътеки. Та нали Колумб е бил един „куц левичар“, тръгнал за едно, а стигнал до съвсем друго.

А аз бих добавил, че напредъкът (ще) се дължи и на тези, които носят шнорхел в гората.

Това беше моят подарък - общуването ми с момчето, с един съвсем друг, интересен, странен, красив свят.

А пещерата не я намерихме тогава, но това не е важно в цялата тази история.