вторник, 16 септември 2025 г.

Отмъкнатите икони от църквата "Успение Богородично" в Златоград

Част от старите икони, пазени до края на 2023 г. в църквата „Успение Богородично“ в Златоград. Това е старата църква на града, изградена след издаден султански ферман, с който се разрешава освен нейното изграждане, още и на църквите в Широка лъка и в Чепеларе – тези три църкви са сред най-старите в Родопите – и трите градени през 1834 г. Старите икони са открити през 2014 г., след което са реставрирани и почистени от реставратора Кристиян Янков.

Аз съм ги снимал през пролетта на 2023 г.,няколко месеца преди да бъдат изнесени (откраднати) от храма, от поп Виктор, доверено лице на пловдивския владика Николай. Попът, обслужващ тогава двете златоградски църкви, беше следствен (уж) след кражбата, но не вярвам следствието да е доказало нещо до ден днешен. Иконите са от края на 18 – началото на 19 век и са били най-често в домашни олтари, още преди градежа на храма „Успение Богородично“. Затова повечето са представлявали триптих. Сред тези шедьоври е и ценната „Света Богородица страдаща“ (долороза), дело по всяка вероятност на зографа Никола Одринчанин. Те са били крити (и забравени) на тавана на храма, оцелели, след башибозушките нападения в града през 1913 г., както и след оттеглянето на гръцките духовници, които отнесли със себе си много църковни книги, архиви, икони и утвар от храмовете.

За да „изчезнат“ мистериозно в края на 2023 г. Поне снимките (и срамът от кражбата)остават.

До появата на иконите някъде, някога, могат да се считат за откраднати.

четвъртък, 11 септември 2025 г.

В Националния музей на Дания

Миналата година с Калоян, точно на 11 септември 2024, на път от София за Япония, за по-напряко минахме през Копенхаген. Копенхаген е много красив град и ние сме за втори път там. Да ви кажа, има разни дворци на кралици, плавателни канали, много украински знамена, даже и статуя на една малка русалка, но нали си падаме по музеите, този път искахме на всяка цена да посетим Националния музей на Дания. И го посетихме, нищо че ръмеше и беше, ай да не ви казвам колко градуса в датската столица. Нахлузихме чорапи, якета и буф, право в музея. А той се оказа голямо богатство. Обикаляш, обикаляш от зала в зала, попиваш чудатости и красоти и не можеш да си тръгнеш. Проследяваш част от историята не само на земите, на които е сега Дания, но и на Египет, Финикия, Древна Гърция, Кипър, Рим и разни други близки и далечни земи. На всичкото отгоре ти дават да снимаш, колкото си искаш и то с фотоапарат.

Много от находките са разкривани от датски археолози, участвали в експедиции в други страни, като датската експедиция в сирийския град Хама от 1931 до 1938 г., както и спасителните разкопки в Ирак, преди строежа на язовира Дукан, през 50-те г. на 20 век. Тогава още е действала системата „partage“ – всички открити артефакти са били поделяни съгласно договор, между участващите в разкопките страни. Впрочем тази система е обогатила много западни музеи по официален път. За неофициалните пътища тук не говорим.

Един ден, разбира се, доникъде не ни стигна за спокойно разглеждане на всички експонати и зали на музея, за спокойно изчитане на обясненията и историческите факти. Понаучихме криво-ляво за периода на величие на Датската империя, видяхме няколко картини на нидерландския художник от 17 век Алберт Екхаут, който пръв е рисувал хора и пейзажи от Бразилия, и прочетохме кога е било разпространено течението „пиетизъм“, част от реформаторското течение на християнството в началото на 18 век. Има много тематични зали, посветени на културата на различни народи по света. В края на краищата толкова много информация може да ти послужи единствено като стимул да потърсиш след това повече литература по една или друга тема от многоликата човешка цивилизация. А после уморените ни крака, получиха почивка в много приятна обстановка с топло капучино и поглед към красиво оформеното просторно фоайе на музея. Така си беше…

петък, 5 септември 2025 г.

Есенни записки от Япония - седма част

Тихомир имаше идея да ни води на другия ден извън Осака, на тяхно любимо място сред природа, но прогнозата за неделята беше за дъждовно време и се отказахме.

И наистина – прогнозите се оказват верни. На другия ден вали още от сутринта и е мрачно. Но за сметка на това пък, имам рожден ден. Какво по-добро предзнаменование – ще ми върви по вода през цялата ми следваща година! Дай Боже да е така!

Момчетата влизат и ми пеят „Честит рожден ден, тате!“ поздравяват ме и се прегръщаме. Два дни преди този ден, в социалната мрежа за възрастни – сещате се коя е, видях публикувана моя биобиблиография изготвена професионално от Регионална библиотека "Н.Й.Вапцаров" в Кърджали. Обхваща период от 27 години – от 1997 г до тази 2024 г. Наистина добър и ценен труд и ме зарадва жеста. Започнах да получавам поздрави и по месинджър. След като закусваме, Коки намира хубав концерт в памет на Леа Пол от 2010 г. с участието на Джеф Бек и го слушаме и гледаме повече от час, на огромния телевизор, на който както казах, можеш да гледаш или да си поръчаш почти всичко – от закуска, до такси, а може би и момиче. Иначе с жената на рецепцията коминукацията е чрез звуков „гугъл преводач“ – тя не знаеше бъкел английски.

Когато тръгваме към „Умеда скай билдинг“ вече е ранен следобед. Този небостъргач е една от емблематичните сгради и атракции на Осака и представлява всъщност два небостъргача с по 40 етажа всеки, съединени в най-горната си част с общ покрив, а също и с топла връзка някъде по средата. На мен ми заприлича донякъде на Голямата арка в модерния квартал „Дефанс“ в Париж, но без да е така изчистена и стилна архитектурно. Качваме се на тридесет и петия етаж, с панорамен асансьор, а на самата панорамна площадка не отиваме, защото не е нещо особено – за да направим само няколко снимки, трябва да платим вход от 2000 йени, с които по-добре да обядваме и да пием по една бира няколко пъти. Така и правим, като преди това си купуваме ветрила и малко козметика от просторен магазин, каквито ги има почти на всяка голяма забележителност. Слизаме до първия етаж под земята и сядаме в индийско-непалски ресторант. Досега в Япония не сме попадали на ресторант, в който храната да не се сервира бързо и да не е прясна и вкусна. Така беше и в Токио, и в Киото, така е и тук в Осака, така ще бъде и в Нара. Поръчваме си три различни вида менюта с няколко екзотични блюда във всяко меню и бира към тях. И този път се храним много вкусно и евтино. Установяваме, че непалската бира си я бива.

Навън дъжда вече е спрял и ние се прибираме в свежия следобед, като си купуваме по един сладолед пътьом. Осака е десетата най-населена агломерация в света, но и тук като в Токио нямаш усещането, че е пренаселено, че е трафикът е претоварен. Нормален град, с паркове, канали, красиви кътчета със статуи и фонтани. Близо до хотела ни имаше голф-игрище и се виждаха доста хора да се забавляват.

А вечерта завършва във ваната с джакузи и цветните светлинки, които ме пренасят в приказките. Да ви кажа, хубаво е да си рожденик и да празнуваш на екзотично място!

На другия ден няма и помен от облаците и дъжда – слънчево е и свежо. Излизаме в парка, който е пред хотела, а зад него е река „О“ и парка е по протежение на реката. Много е приятно да вървим пеша по алеите край реката – срещаме много хора да тичат, даже и някои доста възрастни бегачи – може би на по 80 - 90 години. По брега, рибари на групички по двама, по трима, някои дошли с велосипеди, си говореха и се смееха. Явно водата е чиста и има риба. Снимах пътьом и езерце с лотоси, които винаги са ме очаровали с големите си, кръгли, зелени листа.

Минаваме по красив пешеходен мост и отдалеч съзираме нашата цел за днес – прочутият Замък на Осака. Около него има голям парк с алеи, а воден канал обгражда здравите стени на Замъка. В канала плуват малки корабчета с туристи. До самия Замък се извива голяма опашка за билети. Чакаме около 25 минути, докато ни дойде реда да си купим билети от автомат. Самият централен замък е много впечатляващ – издигнат е на осем етажа, като на всеки етаж има експозиция, с много снимки, експонати и видеостени с кратки филмчета от историята на Осака и на замъка. Строен е от Тойотоми Хидеоши (един от тримата обединители на Япония) в периода 1583-1597 г. През 1600 година Токугава Иеясу разбива войските на наследника на Хидеоши – Хидеори, в прочутата битка при Секигахара. Тази битка е много ключова в историята на Япония и аз съм чел и гледал филм за нея. Токугава Иеясу става шогун и всевластен господар в Япония, три години след битката. Именно той е прототип на героя на английския писател Джеймс Клавел – Торанага, от романа му „Шогун“. В 1614 година шогунът с войските си, напада замъка като не успява да го превземе, но през лятото на 1615 г. успешно превзема цялата крепост и Замъка и унищожава целия клан на Тойтоми Хидеоши. Замъкът е разрушен частично и по-късно е довършен от пожар. Близо две столетия е занемарен и забравен. Във вида, в който го виждаме е изграден през 1931 г. и отново реставриран през 1995-1997 г. На най-горния етаж има панорамна тераса, която обикаля замъка и дава възможност да се видят чудни гледки от Осака на всички страни, от 50 метра височина.

Навън, в парка пред главната сграда, улични артисти представят своето шоу и около тях са се събрали много туристи. Забавни трикове ни разсмиват и предизвикват бурни аплодисменти. Снимаме, снимаме, снимаме.

Градският автобус ни отвежда до друг квартал, за да разгледаме храма „Шитенноджи“ – един от най-старите будистки храмове в Япония. Дотук сме посетили толкова много храмове, че е невъзможно да им запомним имената на всички и кой къде се е намирал. Добре че си водя бележки всяка вечер, докато са ми още пресни впечатленията. Преди отпътуването специално си купих нов бележник, турско производство, защото не намерих японски. А знам, че в Япония още се пазят традициите за ръчно правене на хартия – за рисуване или писане, но ние не можахме да посетим такова ателие.

Да ви кажа – от разглеждане на стари храмове, много се огладнява и ние пак търсим място къде да седнем, да се подкрепим – съгледали сме нещо като голям павилион на ъгъла на две улици. За мен и Стефан пак „такояки“, а Калоян си взема „окономияки“ – нещо като палачинка от зеле, месо, сосове и не знам още какви щуротии вътре.

Оттук вече сме твърдо решени, най-после да стигнем до водата и да видим пристанището и морето. Почти на самия бряг, издига ръст огромно виенско колело – в квартал „Темпозан“. Като стане дума за виенско колело, аз винаги уточнявам, че е по-правилно то да се нарича „пловдивско“, тъй като най-старите сведения в света, за подобен тип увеселително съоръжение (от 1620 г.) са на английския пътешественик Питър Мънди, именно от Филибе, днешния Пловдив. Документирано е, има и рисунка и описание.

Та качваме се ние по най-бързия начин, за да можем да хванем последните лъчи на залеза и да направим снимки на града на вече оскъдната здрачевина. Когато сме в най-горната точка, на 112 метра височина, слънцето вече се е скрило, но облаците са обагрени в розово, лилаво, цикламено и всякакви нюанси на тези цветове и пейзажите са удивителни. Миговете са неповторими. Блаженство ни е обзело, постоянно се въртим и се чудим на коя страна да погледнем. Под нас, ниско долу, се вижда огромен круизен кораб, акостирал на брега. Когато слизаме, светлините на Колелото вече са запалени и е истинска цветна феерия. Тук, в Япония, сме забелязали, че не пестят много-много електрическата енергия, щом е в името на красивото, а и в името на туризма и бизнеса.

Съвсем наблизо е Аквариума на Осака и съвсем естествено се насочваме към него, без да сме го планирали. Нямаме кой знае какви очаквания, но той се оказва аквариум с доста богата колекция. При откриването му през 1990 година е бил най-големия аквариум в света. Вече не е, но си е впечатляващ. На касата учтиво ни питат от коя страна сме и като казваме България, младата усмихната касиерка ни казва „Добър вечер“ на чист български. Явно имат тези поздрави на много езици и им излизат на екрана пред тях, за да зарадват посетителите от далечни страни. Хареса ни разходката в Аквариума – имаше много видове от всички части на земното кълбо – пингвини, огромна китова акула, скатове, делфини, видри, тюлени, изящни, малки медузи, както и огромни омари с по десет крака. С тази „водна“ разходка, завършва днешния ни много хубав ден.

понеделник, 25 август 2025 г.

Опасният въжен мост над Арда

Не помня да съм минавал по по-опасен въжен мост.

Още горе, в селото, млад мъж, с две щъкащи край него малки дечиня, ме напътства като му казвам накъде съм се запътил – „аха, до моста над Арда ли, там си е моста, не е отнесен от водата. Хващаш екопътеката за „Дяволския мост“, но после драсваш надолу към реката.“ И аз хващам екопътеката, която минава край старата полуразрушена къща на Гълъб Илъков. Питам се дали той е кръстен на селото или селото е кръстено на него. Гълъб от Гълъбово. От къщата се открива упояваща гледка към долината на Арда, прорязала зелените ридове на Родопите. Къщата била от 19 век и е една от най-старите в планината. Каменна, с типичната сантрачна система на старите градежи и покрив от тикли.

След дълго спускане - от 900 метра слизам до 450 м, след като са изчезнали следите от всяка пътека и накрая карам през просото – не, просо няма, но има къпини, гъсти храсталаци, нападали дървета и стръмни урви, слизам до коритото на Арда и виждам моста. Още на пръв поглед съм леко разочарован. Хм, това е странен мост, някак нескопосан. Само с по едно ръждясало носещо въже от двата края и с под от ръждясали, тънки ламаринки. Съмнително хлътнали надолу. Дори основите на двата бряга, не са от солиден бетон, а от подредени камъни споени с малко бетон. Колебая се. Лек страх може би. Опипвам първото, второто хлътнало платно. Височината е голяма. Престрашавам се и тръгвам бавно. Бавничко. На места ламарините са разместени, има пролуки или скрепящите ги болтове ги няма. Всичко така се клати несигурно. То какво ли е сигурно в този живот, та и един въжен мост. За подсилване на ефекта духа и вятър.

А мястото е толкова красиво. Тук са едни от най-причудливите меандри на Арда. Виждат се на картата. И за какво е бил нужен този мост на това място? Оттатък няма нищо – няма път, няма забележителност, нищо. То и отсам няма пътека. Какво свързва всъщност моста – два безпътни бряга? Гора, камънаци и пущинак.

Като се връщам пак в селото, същият мъж ми разказва: този мост, вика, го е правил един от нашето село. Той всичко сам си е правил. Разбираше от всичко – и коли поправяше и трактори. И самолет, казваше, мога да направя, и ще излети, само къде ще кацне, не знам. Той почина, казва, преди две-три години.

Значи всичко си идва на мястото – самоделен мост от местен изобретател. Самолета можело да излети, но не се знаело къде ще кацне. И аз така се чувствах като вървях по моста – тръгваш, но не знаеш дали ще пристигнеш на другия бряг.

Чудат мост правен от местен сръчен чудак. Късче от чудатостите на Родопите.

сряда, 20 август 2025 г.

Есенни записки от Япония – шеста част

В Осака, търговската улица „Дотонбори“ е изключително оживено място. Тя е успоредна на воден канал, по който плуват туристически корабчета. Тук цари голяма шарения с много рекламни пана и фигури по сградите. Огромни омари си мърдат краката, голям дракон се е надвесил над минувачите, или главата на угоен японец привлича погледите ни. Вече сме гладни и се оглеждаме какво можем да хапнем. Вляво по улицата виждаме опашка пред нещо като скари, върху които двама души обръщат някакви странни топки. Без да знаем какво е, се нареждаме и ние на опашката – щом има опашка, значи е нещо хубаво. Оказва се, че тук правят прочутият специалитет на Осака – „такояки“ – топки от тесто, с парченца октопод вътре. Десет топки са 980 йени и мислехме да вземем за всеки по една порция, но автоматът за плащане не ми прие банкнотата от 5000 йени, че била нова емисия и взехме само една порция. Такоякито е много вкусно и разбира се – не ни стигна. До края на улицата „Дотонбори“ е все такава шарения и пренаселено с хора и търговци. Слизаме към канала, снимаме туристическите корабчета и транспарантите край кейовете. От надписите научаваме, че тук, вместо „аригато“, казват „оокини“ за „благодаря“, на осакски диалект. Купуваме си плодови фрешове от уличен продавач.

Отскачаме до хотела за да си вземем душ и да се преоблечем и потегляме към гара Китанода“, където в 18 ч. ще ни чака Тихомир с колата си. Тихомир Сан е мой състудент, който учеше четири години след мен, но се засякохме за малко. А освен това е и герой. В мой разказ. Или да го кажем - прототип. Вълнуващо е и още как, да се срещнеш с герой от свой разказ и то не къде да е, а в Осака. Не помня кога точно е бил публикуван за пръв път разказа „Тихомир“, но той влезе в онзи легендарен сборник с разкази „Исус ми прати смс“, който Вальо Дишев пое риска да издаде през далечната вече 2009 г. (сборникът е легендарен, защото го писах с крака потопени в леген, да не си помислите друго…)

С Рицко сан - жена му, се запознали на бригада в Англия и там, нали – любов и тъй нататък. Живяха известно време в Кърджали, докато Тишо изкара военната си служба и после заминаха за Япония. Влизаме в къщата, масата е сервирана и Рицко сан ни подканя да сядаме. Трапезата е отрупана – салати, ордьоври, зелеви сърми, зелен фасул, шишчета. Тихомир ни налива първо японска бира, после аз минавам на отлежало уиски, Стефан решава да опита нещо като саке, но от пшеница. Рицко сан кара на газирано бяло вино, а Коки си остава на бира. Ядем, говорим си на английски основно, заради съпругата на Тишо и само от време на време добавяме нещо на български. Все пак тя разбира сносно и български. Тихомир откак е дошъл в Япония работи все едно и също – преподава английски на деца от детските градини, пише го и в разказа ми, а освен това дава и частни уроци на по-големи ученици. Това са 25 години и по думите му, шефа му много го цени и обича. Жена му на Тишо не работи. Дъщеря им има фризьорски салон за кучета. Оказва се, че това било доста развит бизнес, тъй като в Япония почти всяко семейство си има по няколко домашни любимци, единият от които задължително е куче. Впрочем Тихомир също има куче, което ни прие резервирано и ни предупредиха да не правим резки движения, че се разлайва и може да ни ръфне. Имат и канарчета в клетка.

Та както казах, пихме бира, уиски, саке, после май и вино, ама то човек може ли да запомни всичко, което е пил при такава паметна среща на автор с герой. По някое време, незнайно откъде, се появи в ръцете ми китара „Ямаха“ и измахахме много песни - стари, любими хитове и задължително се изпя и „Д-р Иванов“ на Георги Минчев, която е любима на Тихомир сан още от студентските години. Коки беше на електрическото пиано. Само забравихме да изпеем „Над смълчаните полета“, която казват, япончетата много обичали и я имало в японските учебници по музика.

Междувременно – не знам как става дума и за личните печати, които всеки пълнолетен гражданин трябва има в Япония. Знам, че тук подписът върху документите няма такава стойност като в западния свят и у нас. Тук задължително трябва да имаш личен, уникален печат, който може да е с твоето име, може да е някакъв девиз или лого. Някога и до скоро са се правели от слонова кост, но сега само най-големите бизнесмени или изтъкнати личности, както и Императора има от слонова кост. Тихомир показва своя печат – той е пластмасов, тънък, цилиндричен - голям колкото безимения пръст или кутрето. Бил в банката преди два-три дни, но си бил забравил печата. Абсолютно отказали да му приемат каквито и да е действия без печат, та се наложило на другия ден пак да ходи, този път с печата. Заради тези печати Япония е един от най-големите вносители на слонова кост от Африка и тя е една от малкото страни, в които легално можеш да си купиш в магазин слонова кост, въпреки че в ЕС и в повечето страни по света търговията е забранена от закона – с цел за да се намали бракониерството на слонове в Африка.

Забравихме да питаме Рицко сан, какво е мястото на жените в японското общество. Чувал бях от една позната, която имала позната от Кърджали – професор в японски университет. Та тя казвала, че жените като отношение, осезаемо били по-ниско в социалната стълбица от мъжете, и това се усещало дори и в академичните среди. Не знам, не можах да се убедя в това, от краткия ми престой. Но една случка в метрото, много ни учуди и тримата. В претъпкано метро сме, на пъпа на Токио (не помня кой от многобройните пъпове) с много правостоящи, нагъчени един в друг. Качва се млада жена, с количка и на ръце държи заспало малко дете. Тя едва задържа равновесие от клатенето на вагона, защото ръцете ѝ са заети с детето и не може да се хване за дръжка. Никой от седящите не я покани да ѝ отстъпи място и да седне. Това продължи няколко спирки поред, докато тя не слезе. Все си мисля, че това у нас нямаше да се случи, но не мога да съдя. Така в разговори и песни, в дома на Тихомир, времето минава и по някое време се надигаме да си ходим. После се прибираме с такси. Даже с две таксита, защото метрото на Осака беше решило да затвори, по никое време. А то - от „някое време“ кога станало „никое време“ – така и не разбрахме.

сряда, 6 август 2025 г.

Есенни записки от Япония – пета част

Вече е към 17 часа, когато сме в центъра на Киото, избираме си ресторантче и сядаме да пием бира „Йебису“ с леки мезенца – суши, ордьовър от змиорка и ей такива специалитети. И е такава благодат след жегата, да си в приятна отпускаща обстановка с климатик.

Япония е интересна с всичко, във всеки един момент. И с история, и с модерност. Наблюдаваме ежедневието на хората – в автобуса, по метростанциите, на улицата. Японецът обича реда, не знам дали го казах. В метрото най-често има стрелки и надписи хората, които отиват към пероните да се движат вляво, а тези, които са слезли от влаковете – вдясно. Уличното движението в Япония е вляво, както в Англия и в Малта, примерно, и всичко е съобразено с това. Японецът е тих – основно правило на възпитанието е да не пречиш по никакъв начин на околните край теб. За целия ни престой не чухме някой в обществените превозни средства или дори на улицата, да говори на висок глас по телефона. Всички са вперили очи в екраните на телефоните, но само си чатят или гледат някакви клипчета на слушалки. Знаем, че японецът е дал на света самураите, сакето и гейшите. Но японецът е дал и ювелирните форми на изящното слово хайку и танка, изящни рисунки и калиграфия. Контрасти или стремеж към съвършенство във всичко…

Красивият Дървен храм „Киомизу-деру“ оставяме за последния ни ден в Киото, когато освобождаваме хотела. Това е един от най-красивите храмове на старата столица. По нагорнището към храма се върви по оживена търговска уличка, пълна с магазинчета за сувенири, порцеланови изделия, сладкиши и сладоледи, от двете страни. Чудим се и на дългите краставици, които японците много купуваха – ръфаха ги като сладолед на клечка все едно. Както навсякъде и тук е пълно с народ – с много чужденци, но и с много ученици от японски училища, които вървят на групи, водени от своите учители, със знаменце отпред. Тълпата е пъстра, виждаме и много хора облечени в традиционно кимоно и обути с дървени налъми. Забелязахме, че има много къщи, които дават кимона под наем и явно има интерес както от чужди туристи, така и от японци да вземат кимоно за няколко часа - сигурно така се усеща по-добре японския дух. Изкачваме се до храма, правим си снимки, снимаме и една жена, която помоли Стефан да я снима на фона на красивата триетажна пагода в червен цвят. Гледката от високото към целия Киото е панорамна – с кулата в далечината. Навръщане следя да не подминем едното от магазинчетата, в което на идване съм видял да продават от прочутият японски специалитет „йокан“. Влизаме в магазина и дълго си избираме какъв точно вид да си вземем – аз избирам с червен боб, Стефан с бял боб, а Коко – с кафява захар. Стефан, освен това, си взе и кутия с някакви зелени, сладки топки – „дъмплинг“ му викали – аз не им запомних името. Бяха пак с „мача“ – онази зелентия, дето била от листа от зелен чай, която на мен изобщо не ми хареса като пих топлата напитка в Токио, а Стефан много я харесва. В споменатата култова творба „Възхвала на сянката“, Танидзаки ни разкрива, че сянката, приглушената светлина във всичките ѝ нюанси, е в основата на японската душа, на японската естетика. Няма да се спирам подробно на есето – с възхищение съм писал преди за тези страници на Танидзаки. Сега, докато похапвахме йокан, се сетих как той цитира своя учител, писателя Нацуме Сосеки с неговото произведение „Куса-макура“ или „Възглавница от трева“. В него, Сосеки имал възторжени редове за цвета именно на този традиционен японски, да го наречем, мармалад. Йокан се прави от паста от червен боб, с агар и захар и има, както споменах различни цветове и нюанси. Сосеки опоетизира тази матова, полупрозрачна маса като намира, че цветовите нюанси и тяхното съзерцаване предразполагат към мечтателност, към богати възприятия на красивото. А когато този десерт е предложен в дълбока, лакирана купа, тогава мечтателността, която навява, се задълбочава още повече от дълбините на съда. И дума не може да става да се предлага в помещения със силно електрическо осветление. Танидзаки допълва, че в сравнение с йокана, цветовете на европейските кремове и сладкиши, са повърхностни и даже примитивни. Когато хапне парче охладен йокан, на човек му се струва, че цялата тъмнина от стаята се е събрала в сладкото парченце, което бавно се топи в устата.

Похапваме ние, а аз се сещам, че между йокана и нашия балкански локум има не малка прилика. Ако цветовете и нюансите, красивите матови оттенъци на локума, не бяха скрити под слой пудра захар, щеше да се прибави още немалко към чара на възприятията.

Стоим (седим) на едни каменни стълби на сянка и се наслаждаваме на пъстрата и многолика човешка река, която тече край нас в двете посоки – и нагоре и надолу. Забавно е да гледаш всякакви лица, дрехи, гласове многоезични да слушаш. Имаш чувството, че целия свят минава край теб, а ти си седиш спокоен и невъзмутим и отхапваш от вкусния йокан. Преди да се качим на влака за Осака, разглеждаме храма „Хигаши Хонгаи-джи“. Край него минавахме по няколко пъти на ден – той беше само на 200 – 300 метра от нашия хотел и може би затова си го оставихме за накрая. Портата му е голяма и много красива – тя си е цяла пагода. Вътре има обширен двор с няколко големи постройки към самия храм. Любуваме се на красивите форми на пагодите по залез слънце.

До Осака е около час с влака. Хотела ни „Ноа Гранде“ е малко странен – тъмен, с украса като за Хелоуин по стените. Тук сме настанени в две стаи тримата, но какви стаи, братко – огромни, с големи телевизори на стената, с кухненски кът, с прибори за хранене в шкафче, с огромна баня, която е горе-долу, толкова голяма колкото беше апартамента ни в Токио, с джакузи с цветомузика и телевизор над ваната. Направо ахваме от луксозните условия. Закуската и вечерята ги поръчваме през големия телевизор, който е свързан с интернет и може да видиш всяко блюдо на снимка. Доставят ти всичко в стаята, от която можеш с дни да не излизаш ако искаш. Над главата, над двойното легло (с фин балдахин) има презервативи и вибратор, сложени в две красиви кутии. А до леглото има цял пулт за управление, от който можеш да си пуснеш музика по избор, да светнеш или да намалиш осветлението по-дискретно, а има и зарядно за телефон. Райско местенце. После ще подразберем оттук-оттам, че това всъщност бил „любовен“ хотел – тук японците си водели любовниците, или си наемали такива за няколко часа.