8 мин. четене
Ето че пак сме подмамени от уникалния източнородопски ландшафт (ейй какви думи съм знаел само – „ландшафт”, аз и други знам като „омбудсман” и „шрайбпроектор”, ама да не се отплесвам сега). Целта е, все така оставайки в защитена местност „Орешари”, част от която са и „Арката” и „Шестте пещери” – да се придвижим в посока село Котлари и да изследваме другия скален пояс в търсене на „Попмартиновата дупка”. Този път „колумбовците”, които изследват непознатото, намиращо се под носа ни, сме трима - Венци, Димитър и аз. Преди да се насочим към „Орешари” изкачихме връх „Свети Илия” над село Долно Черковище, помотахме се сред останките на средновековна крепост, поцъкахме с език как ли са скучали стражите, които са били „командировани” тук. След това „отскочихме” до друго било с бели ерозирали скали и "гъби", но на тези подвизи няма да се спирам, тъй като кулминацията на пътуването, поне за мен, беше именно „скалната авантюра” в местността „Орешари”.
Ето че пак сме подмамени от уникалния източнородопски ландшафт (ейй какви думи съм знаел само – „ландшафт”, аз и други знам като „омбудсман” и „шрайбпроектор”, ама да не се отплесвам сега). Целта е, все така оставайки в защитена местност „Орешари”, част от която са и „Арката” и „Шестте пещери” – да се придвижим в посока село Котлари и да изследваме другия скален пояс в търсене на „Попмартиновата дупка”. Този път „колумбовците”, които изследват непознатото, намиращо се под носа ни, сме трима - Венци, Димитър и аз. Преди да се насочим към „Орешари” изкачихме връх „Свети Илия” над село Долно Черковище, помотахме се сред останките на средновековна крепост, поцъкахме с език как ли са скучали стражите, които са били „командировани” тук. След това „отскочихме” до друго било с бели ерозирали скали и "гъби", но на тези подвизи няма да се спирам, тъй като кулминацията на пътуването, поне за мен, беше именно „скалната авантюра” в местността „Орешари”.
Изходна точка отново е добре
познатата ни чешма, строена през 1937 г от 2-ра гранична дружина, но този път
вместо вдясно зад чешмата, хващаме наляво по една много стръмна и ронлива
пътечка. Напредваме бавно, като внимаваме къде стъпваме поради многото
„ролингстоунчета” - дребни камъчета, които могат да ни изпързалят неприятно. Пъплим, докато пътеката ни извежда до подножието на „Жълтата скала”
или „Саръ кая”. Тази скала още предния път я съзерцавахме от отсрещния скат. По
нея има множество изсечени ниши и на места цветъг на скалата е наистина
жълтеникаво-ръждив. Интересното е, че по цялото протежение на пътеката, която
лъкатуши под зеления тунел на дърветата, има завързани къси червени въженца,
като маркировка, които в началото могат да бъдат взети за малко по-големи
мартеници, но без белия конец. Това е доста полезно, като се има предвид, че
точно тук липсва хоризонталната кравешка „маркировка”. Пътят от тази страна е
по-труден отколкото на отсрещната страна, когато ходихме на Арката – по-тесен е
и с повече стръмнини. От време на време само, излизаме на нещо като площадки и
сводове в основата на несвършващата скала.
Двете стълби, които водят до входа на гробницата
