Днес ще бъдеш с мен в Рая

“Мога да отида с нея дори в ада”. Това само си го мисля, докато мършавия сервитьор ни настаняваше на една много подходяща за двама маса, до един много подходящ за двама фикус.

Тя сяда изящно, с изправен гръбнак и загатва усмивка. Никога досега не съм обръщал внимание на това, как сяда една жена, но тази пред мен умееше да го прави леко и красиво, сякаш се беше упражнявала дълго и упорито върху всеки детайл.

Просто не вярвам, че сме двамата тук. Потъваме бавно в началото на някакво наше общо времетраене. И всичко е някак-си трепетно.

Виждам една пепелява пеперуда да прелита зад гърба ú и ми е нужно време да осъзная, че това е сервитьорът, който е донесъл бялото вино, което сигурно аз съм поръчал преди това. Налива ни по два пръста с перфектен бакхусов жест и сега си наглася папийонката зад нейния стол.

Казвам ѝ нещо, но странното е, че помня много добре не моите думи, а нейният кратък отговор.

-          Мой какво?

Какво ли съм изтърсил? Вглеждам се в устните ú, чиято привлекателност веднага усещам като хармоничен трепет на едно конкретно място под панталона си. Не знам дали с другите мъже е така, но винаги когато искам да предприема нещо важно, ставам малодушен, като малеби. Като малеби от Малибу. И какво да кажа сега, след като не помня какво казах преди малко. Хванал съм се за чашата с неописуемо настървение и си мисля, че може би ще е уместно да спомена нещо за Омар Хаям, но пък…

Пространството около нас тежи и се мъчи да ни раздалечи още повече. Пепелявата пеперуда се опитва да я оглежда отзад, макар и дискретно. Нека я оглежда, аз си имам привлекателните устни и хармоничния трепет. Какъв ли е цветът на червилото ú?  Малинов, шипков, вишнев. Може би просто красиво червен.

Когато ме попита имам ли деца, почти видях балончето над главата ú в което са затворени думите – като в карикатурите. Така ли ми се стори, но устните ú не помръднаха. Дали пък не е вентрилок, или е брилянтна актриса. Като онази, готината – дето се подвизава в три-четири филма на Алмодовар. Не беше ли някаква Витория.

Очаквах го този въпрос, макар че сега ми се струва смешно като се сетя как се бях готвил за срещата. Подстригах се, нова рамка на очилата си направих и две сутрини правих лицеви опори, но от това не станах нито по-висок, нито по-слаб.

-          Да, две – казвам като се старая да докарам открит и твърд  глас. Това не е уточнение за двете сутрини с лицевите опори, а за децата.

Въпросът си е най-нормален, но на мен кой знае защо не ми стана приятно, че го зададе.

Никога не съм и допускал, че познавам жените, тези двойнствени на трета степен, създания. Но тази срещу мен е гурия от Левант. Загадъчна Леда, макар че аз не ставам за Юпитер. Ще бъда един дебел лебед. Дебел лебед. Махам леко с ръка за да пропъдя сполетялото ме точно сега прорицание, че “дебел лебед” е палиндром.

За да потвърдя правилото, че съм виртуоз в изричането на глупави фрази във важни, или романтични моменти, изтърсвам:

-          Имаш ли мъж?

"З" като Загреб

           В 3,40 ч. сутринта  потегляме с Катя. С „форда”. Предния ден съм заредил резервоара догоре.

          Минавам по магистралите – първо „Марица”, после „Тракия”. Спокойно се пътува – на някои места има мъгла, после ръмеше и така пристигаме в София към 6,30. Вземаме Анелия Гешева, според  уговорката – от бул.”България”, близо до кръстовището с „Т.Каблешков”. Аз я помня с дълга коса и слаба, а сега е променена – не сме  се виждали от 2006 г., както тя ще си спомни, защото помнела като слон – така казва. Аз слон не съм виждал как помни, но явно ще е нещо подобно. То не че и аз не съм променен, де. То това си е свойство на нещата – да се променят. Скалите, дето са скали и те се променят, морето дето е море – и то се променя, та какво остава за нас - едни буболечки с мания за величие.

          Всъщност знаем малко един за друг, но достатъчно. Аз знам, че е добра поетеса и готин човек. Това стига.

          След около час минаваме границата на „Калотина”. А минаването на всяка граница си е тръпка - други хора, език, салтанати. Едно време какво са знаели, когато е нямало толкова граници и чужди езици. Една мила митничарка ни пита рутинно за къде пътуваме. Аз отвръщам за Загреб. Какво ще правите там? Ами на писателска среща. След което следва въпросът: „писатели ли сте?” „Ми така казват”, отвръщам.

          

          В Сърбия веднага поемаме по магистрала или магистралата ни поема. Тя е току-що открита официално – буквално дни преди да тръгнем. Настилката е великолепна и с добре уредени места за почивка – „одморишта”, каквито по нашите бързоходни пътища не се сещам да има.

          Вече е светло. От Ниш се прехвърляме на магистралата за Белград.

          Анелия още с качването е предложила, когато се уморя да ме смени на волана и аз кой знае защо ѝ имам доверие. Знам че е добра поетеса и това е достатъчно – значи е човек, който не може да те подведе.

По тайнствените осморки на Арда

         Тук някъде трябва да се е развивало действието от моя разказ "Arda longa, vita brevis". По тайнствените осморки на Арда, по тайнствените кривулици на човешкото битие - реално или измислено.

          По тайнствените кривулици на историята, географията, и мистериите на човешката душа...

За една MoMA в Старо Железаре

          Не бях чувал за Старо Железаре, признавам си. Селото е в община Хисаря и на пръв поглед е едно много добре уредено село - чисто, с хубави тротоари и къщи. Църква, читалище, паметник. И толкоз. От близо петте хиляди села в България поне 100 са с такива характеристики, ще кажете - с чисти тротоари, паметник, читалище. Какво толкова. Същото си казвам и аз.

Село Старо Железаре - читалище, паметник...

Нашенци "а ла Шагал"

          Пресичаме Старо Железаре на път към Старосел,  и даже нямаше да му запомним името ако не бяха рисунките по един дълъг бял дувар. Рисунки на музиканти, между които различаваш пътьом Сачмо с тромпета. И Майлс Дейвис тоже също. Казваш си - брех, екстравагантна хрумка на местен особняк. Но яка. А на тази същата ограда се мъдреше гръмкият надпис "Дом на традициите".

Фидел Кастро и Индира до камбанарията от 1850 г.

Процесионка по пътя

          Първата за сезона "реколта" от гъсеници на пеперудата борова процесионка. По пътя от с.Кукуряк към с.Токачка, общ.Крумовград. Процесия от около 2 метра, гъсеница до гъсеница, като всяка допира власинките на предходната за да я усеща. И така става процесията...

В Смолянският ми скрипториум

          Краят на света не дойде на 30 август, но пък при мен, в смолянския ми скрипториум, настъпи един друг край - сложих точката на най-бързо написаният мой роман. За има няма шест месеца, написах романа, с който най-много съм се забавлявал и ми е доставял най-голямо удоволствие по време на писането. Ура!

Някогашното кино

          Трябва да съм бил 9-10 годишен, когато в Кърджали дойде филмът „Слонът моя приятел”. В старото ни кино „Орфей” с две зали тогава, трябваше да се редиш на огромни опашки и накрая пак си взимаше билет за другия ден. Особено много го харесваха циганчетата от махалата – те го гледаха по 10 пъти, а може и повече, пееха песните от филма, имитираха реплики и герои. Имаше и други подобни „истерии” около филми, може би не чак с такъв голям размах, но подобни с чакане на големи опашки.

          Днес, опашките са само когато открият нов магазин от някоя верига, а кино до скоро нямаше в града ни. Когато някой иска да гледа хубав филм, просто си го сваля от интернет. Или гледа онлайн. Но в онези години имахме една съседка – леля Ганка - живееше един етаж под нас. Тя късаше билетчетата в киното. Как сме я гледали с благоговение, когато даваха хубави филми, например с Луи дьо Фюнес. За нас тя беше някакво божество. Освен това всяка неделя имаше детски филми от 10 ч. сутринта. Тя ни пускаше понякога без пари на детските, като комшийчета, но никога на филмите за големи – на тях трябваше да си купуваме билети и да не се учим на тарикатлъци.

          Детския свят е нещо неразгадаемо и необятно – в него нещата дето и без това са си относителни, са още по-относителни и магични.