четвъртък, 5 януари 2017 г.

"Юмрук скала" - величественият танц на лешоядите

          През живота си не  съм снимал толкова лешояди. Не, може би по-точно би трябвало да кажа, че през живота  си не съм съзерцавал толкова, или не съм потъвал в мечти по летене унасяйки се от полета на тези бавни и величествени летци.



          Но да карам подред. Когато се качихме в колата при нашите приятели Ангел и Дарина, се оказа че ще ходим не на "Вкаменената гора" край с.Равен, както беше първоначалната хрумка, а към "Юмрук кая" над Гняздово. Никой от нас не беше изкачвал тази внушителна скала, което беше и част от загадката на пътуването. В селото, местен човек, който се беше впрегнал сам в празна каруца, вместо магаре, ни каза, че първо се върви по широк път, а после трябвало да намерим пътека, но тя се намирала трудно и особено сега в този сняг... В този сняг ходенето си има също своя чар и удоволствие. Денят прекрасен, настроението - още пó. Тръгнахме смело нагоре, Ангел беше поел ролята на водач и се справяше прекрасно, а ние само следвахме отзад като внимавахме да не се хлъзнем или да не ни одраска някой храст. Е, не намерихме явно правата пътека, но за около 2 часа и половина - има-няма - по наши си пътеки, бяхме на върха. А самият път в снега беше приказка - дъбовете бяха с неокапала докрай шума, а черните стволове и клони, чудно контрастираха с бялото на снега. Допълнително слънцето правеше причудливи сенки, възползвайки се от белия екран покрил земята.





          Когато се изкачихме най-горе, разбрахме, че сме в царството на лешоядите. всъщност първо ги мислехме за орли. Аз многократно съм правил опити да ги снимам - и над Моняк, и на скалите над Звезделина и все мислех, че са лешояди защото ми изглеждаха огромни. Но сега нашите приятели казаха, че това били орли и аз като ги гледах през обектива наистина се съгласих, че са орли, най-вече подведен от това, че нямаха дълги шии. Преброихме ги петнадесет. Правеха големи, плавни кръгове, без да махат изобщо огромните си крила. Величие и гордост. Елегантност в полета. Летяха предимно над нас, но от време на време някои се спускаха и под нас - в бездната, която свършваше със синята повърхност на водата. През увеличението на обектива виждах как докато летят си извиват главата на 180 градуса за да се огледат. Явно това е трябвало да ми подскаже, че все пак шиите им са по-дълги, отколкото изглеждат, такива каквито имат само лешоядите. Някои определено се забавляваха да се спускат много ниско над главите ни, сякаш да огледат дали няма да оставим нещо за ядене за тях. След близо половин час съзерцаване на летящия спектакъл на тези величествени властелини на въздуха, поемаме обратно защото времето вече е напреднало.





          Правя последни снимки от височината на "Юмрука" - окото е ненаситно като винаги - всяка гледка ми изглежда единствена и най-красива, макар да знам, че после често се разочаровам, когато видя снимките увеличени на компютъра.



          Потъваме надолу към селото. Изпълнени с очарование от мястото, от танца на птиците, от гледките - от допира с природата.

Няма коментари:

Публикуване на коментар