Най-загадъчната провиралка в Източните Родопи

 

 Обичам ги тези думи - те не са в речника, но си имат свой си живот и на всичкото отгоре всеки се сеща за какво иде реч, даже ако ги чуе за пръв път. "Провиралка", няма да я намерите в речниците, но точно това е интересното. Дори и дете ще се досети, че става дума за нещо, през което трябва да се провреш, да се промушиш, да се пъхнеш. И точно оттук - от думата започва и мистиката на тези скали. Провиралки в Родопите има много и този, който трябва да ги знае, ги знае. За тях не се говори по телевизията, няма рекламни постери по аптеките и болниците - те са от тайния народен арсенал за справяне с мъчнотията и с болнотията човешка.

Този последен ден на октомври, вървим с Калоян по горския път към Маласар. Бил съм в този район вече няколко пъти, но до "Йел кая"(наричан още и "Ил кая") - "Ветровитият камък", не съм бил. Притулен сред разхвърляните гори, дерета и величествени чукари в района между селата Воденичарско и Устрен, това е най-труднодостъпната провиралка в тази част на Родопите. Труднодостъпна защото можеш така да се объркаш по многобройните горски пътчета и пътечки, че да не можеш сам да се намериш. 

Може да съм старомоден - нямам навигационна система на телефона, нито устройство, което да ми брои колко крачки съм направил за деня, но съм баир будала от класа - с Калоян чертаем стрелки по пътя, бучкаме пръчки, оставяме знаци - изобщо забавляваме се като малки хлапета оставени без надзор от бабите си.

Подминаваме останките на крепостта "Маласар" и продължаваме по пътечката. Скоро сме пред "Ветровития камък". Първо виждаме разноцветните дрехи навързани по клоните на дърветата. След това пред нас се отваря заобления, голям отвор - доволно широк и висок за спокойно минаване през него. Чувал съм, че тази скала лекувала всякакви болежки. Не е тясно "профилирана". Нещо като природно джипи. Вътре в промушилката е осеяно с монети - по пода, по стените, в малките цепнатини и дупчици. Погледа ни привлича сочна червено-жълта ябълка и чепка бяло грозде положени на земята като дар. Те са съвсем пресни - явно са донесени или тази сутрин или вчера. И аз хвърлям няколко дребни монети - ей така - защото и другите преди мен са го правили, но не преминавам три пъти през провиралката. Такъв бил ритуалът за болните - три пъти трябвало да се промушат през отвора. После да слязат до дерето да се умият. Да оставят някоя своя дреха на близките клони - един вид, болестта да остане с дрехата тук, а човекът да си тръгне здрав.

Снимаме се с Калоян, радваме се на скалата, на гледките, на тишината. Най-вероятно тази провиралка първоначално е била издълбана за гробница, векове след което е била изоставена и разрушена, както често се случва с много от гробниците. Нищо чудно отворът да е бил дооформен много по-късно от хората, за да се стигне до днешната промушилка-провиралка. Този преход личи при провиралката край село Мъженци, където ясно се вижда, че първоначално е била гробница, а после е сменено предназначението ѝ

Издрапваме до върха заради предизвикателството. Там за наша изненада намираме отново - този път две ябълки от същия червено-жълт вид и още една чепка сочно бяло грозде - от онова гръцкото, дето нашите търговци на едро купуват от гърците по 10 евроцента, а после от нас искат майка си, баща си, че и леля си и чичо си. 

На самия връх - още една изненада - там е положена баничка. Всичко това - плодовете, бонбоните и дори червената чаена чаша, която видяхме долу на дъното на отвора, са разбира се, дарове за "божеството" на светилището. Да се омилостиви, да се засити и да не се сърди, че му "носят" още една болест, а човекът да си тръгне оттук единствено със здраве. Монетите нямат нищо общо с оздравяването - те са приумица на туристите - както това се прави в пещери, манастирски чешми и т.н.

От върха се шири прекрасна гледка на всички страни. Малко под "Ветровитата скала" се вижда друга интересна скала, която със сигурност е част от светилището - към нея има и нещо като каменно стълбище.

От близката махала Пловдина, която е към Воденичарско се чува пропяването на петел. Май ни е време да тръгваме. Казваме си довиждане с чудната, с многобройни оттенъци на кафявото и червеното скала. Не чухме музика, нямахме видения, както четох в интернет, че някои били имали нам кви си видения и чували нам ква си музика. 

Просто беше тихо, диво и красиво. 

Както когато намериш пътя към себе си...