Сент Емилион - винарната на света

Сент-Емилион

Признавам си, Франция ми едно от любимите направления за пътешествие. Колкото и да я обикалям още от 1990 г насам все ми се струва непозната. 

Този път пътуването ми не беше свързано с готически катедрали и старинни замъци, а имаше малко по-друг вкус, защото беше отдадено на вино и... Не-не, не жени, моля ви, а на лозя. На вино и лозя – лозя и вино. Краката ми, или по-точно френският уж „влак-стрела” ме отведе до Бордо. Казвам „уж”, защото след две непредвидени спирания за по 15-20 мин по трасето, тежевето изобщо не ми се стори стрела, а нещо като малко по-екзотичен брат`чед на нашия „пуф-паф” от Пловдив за Момчилград. За Бордо няма да седна да ви разказвам, нито за тесните му, макар и старинни улички, нито за ремонтите и разкопаванията в самия център, нито за съвсем черните (пак старинни) сгради, за които общината дава луди пари за почистване от чернилката. Не знам защо, но като казах чернилка, се сетих, че миналия блясък и замогване на града се дължал на търговията с черни роби, които били докарвани от Африка и пренасочвани към Америка, като правели междинна спирка в Бордо. Странно как понякога черното дава блясък, а блясъка понякога изглежда много много черен и мръсен. Но това е история. А само на 35-40 км от Бордо на път за Бержерак (помните ли го Сирано от Бержерак - оня юнак с големия нос) се намира градчето Сент Емилион. А! Е, те за него ми се отвори глътка... А-а-а, пардон – исках да кажа дума. Макар че думата и глътката вървят tres bien ensemble, когато сте в този район на Франция. Защото първото нещо, за което се сеща всеки ценител на доброто червено вино по света, щом чуе за Сент Емилион, това е именно руйната червена магическа течност, позната още от хилядолетия на човека, а още преди това – на боговете.

Упражнения по стил-1848

          "Стилът е начин на изразяване на мислите чрез думи." Това пише в своите "Елементарни упражнения по стил-част първа" Пол-Еманюел Кюрел през 1848 г. После пояснява, че основните качества на стила са чистота, яснота, точност, естественост, елегантност, благородство и хармоничност.

          Книгата е интересна и забавна дори. С обяснения на основните термини, с упражнения за развиване на литературното мислене. Но по-интересното е друго, че тръгнем ли да правим съпоставки - няма как да отминем, че по това време, не за упражнения по стил, а изобщо не можем да говорим за литература на български по нашите красиви ширини. Ботев е на няколко месеца, Патриархът не е роден и дори "Горски пътник" не е написан. През 1848 г.

          И всичкото това изоставане още ни убива като камъче в обувката...

Арфа и акордеон - така започна за нас Новата 2020 година

Днес ще бъдеш с мен в Рая

“Мога да отида с нея дори в ада”. Това само си го мисля, докато мършавия сервитьор ни настаняваше на една много подходяща за двама маса, до един много подходящ за двама фикус.

Тя сяда изящно, с изправен гръбнак и загатва усмивка. Никога досега не съм обръщал внимание на това, как сяда една жена, но тази пред мен умееше да го прави леко и красиво, сякаш се беше упражнявала дълго и упорито върху всеки детайл.

Просто не вярвам, че сме двамата тук. Потъваме бавно в началото на някакво наше общо времетраене. И всичко е някак-си трепетно.

Виждам една пепелява пеперуда да прелита зад гърба ú и ми е нужно време да осъзная, че това е сервитьорът, който е донесъл бялото вино, което сигурно аз съм поръчал преди това. Налива ни по два пръста с перфектен бакхусов жест и сега си наглася папийонката зад нейния стол.

Казвам ѝ нещо, но странното е, че помня много добре не моите думи, а нейният кратък отговор.

-          Мой какво?

Какво ли съм изтърсил? Вглеждам се в устните ú, чиято привлекателност веднага усещам като хармоничен трепет на едно конкретно място под панталона си. Не знам дали с другите мъже е така, но винаги когато искам да предприема нещо важно, ставам малодушен, като малеби. Като малеби от Малибу. И какво да кажа сега, след като не помня какво казах преди малко. Хванал съм се за чашата с неописуемо настървение и си мисля, че може би ще е уместно да спомена нещо за Омар Хаям, но пък…

Пространството около нас тежи и се мъчи да ни раздалечи още повече. Пепелявата пеперуда се опитва да я оглежда отзад, макар и дискретно. Нека я оглежда, аз си имам привлекателните устни и хармоничния трепет. Какъв ли е цветът на червилото ú?  Малинов, шипков, вишнев. Може би просто красиво червен.

Когато ме попита имам ли деца, почти видях балончето над главата ú в което са затворени думите – като в карикатурите. Така ли ми се стори, но устните ú не помръднаха. Дали пък не е вентрилок, или е брилянтна актриса. Като онази, готината – дето се подвизава в три-четири филма на Алмодовар. Не беше ли някаква Витория.

Очаквах го този въпрос, макар че сега ми се струва смешно като се сетя как се бях готвил за срещата. Подстригах се, нова рамка на очилата си направих и две сутрини правих лицеви опори, но от това не станах нито по-висок, нито по-слаб.

-          Да, две – казвам като се старая да докарам открит и твърд  глас. Това не е уточнение за двете сутрини с лицевите опори, а за децата.

Въпросът си е най-нормален, но на мен кой знае защо не ми стана приятно, че го зададе.

Никога не съм и допускал, че познавам жените, тези двойнствени на трета степен, създания. Но тази срещу мен е гурия от Левант. Загадъчна Леда, макар че аз не ставам за Юпитер. Ще бъда един дебел лебед. Дебел лебед. Махам леко с ръка за да пропъдя сполетялото ме точно сега прорицание, че “дебел лебед” е палиндром.

За да потвърдя правилото, че съм виртуоз в изричането на глупави фрази във важни, или романтични моменти, изтърсвам:

-          Имаш ли мъж?

"З" като Загреб

           В 3,40 ч. сутринта  потегляме с Катя. С „форда”. Предния ден съм заредил резервоара догоре.

          Минавам по магистралите – първо „Марица”, после „Тракия”. Спокойно се пътува – на някои места има мъгла, после ръмеше и така пристигаме в София към 6,30. Вземаме Анелия Гешева, според  уговорката – от бул.”България”, близо до кръстовището с „Т.Каблешков”. Аз я помня с дълга коса и слаба, а сега е променена – не сме  се виждали от 2006 г., както тя ще си спомни, защото помнела като слон – така казва. Аз слон не съм виждал как помни, но явно ще е нещо подобно. То не че и аз не съм променен, де. То това си е свойство на нещата – да се променят. Скалите, дето са скали и те се променят, морето дето е море – и то се променя, та какво остава за нас - едни буболечки с мания за величие.

          Всъщност знаем малко един за друг, но достатъчно. Аз знам, че е добра поетеса и готин човек. Това стига.

          След около час минаваме границата на „Калотина”. А минаването на всяка граница си е тръпка - други хора, език, салтанати. Едно време какво са знаели, когато е нямало толкова граници и чужди езици. Една мила митничарка ни пита рутинно за къде пътуваме. Аз отвръщам за Загреб. Какво ще правите там? Ами на писателска среща. След което следва въпросът: „писатели ли сте?” „Ми така казват”, отвръщам.

          

          В Сърбия веднага поемаме по магистрала или магистралата ни поема. Тя е току-що открита официално – буквално дни преди да тръгнем. Настилката е великолепна и с добре уредени места за почивка – „одморишта”, каквито по нашите бързоходни пътища не се сещам да има.

          Вече е светло. От Ниш се прехвърляме на магистралата за Белград.

          Анелия още с качването е предложила, когато се уморя да ме смени на волана и аз кой знае защо ѝ имам доверие. Знам че е добра поетеса и това е достатъчно – значи е човек, който не може да те подведе.

По тайнствените осморки на Арда

         Тук някъде трябва да се е развивало действието от моя разказ "Arda longa, vita brevis". По тайнствените осморки на Арда, по тайнствените кривулици на човешкото битие - реално или измислено.

          По тайнствените кривулици на историята, географията, и мистериите на човешката душа...

За една MoMA в Старо Железаре

          Не бях чувал за Старо Железаре, признавам си. Селото е в община Хисаря и на пръв поглед е едно много добре уредено село - чисто, с хубави тротоари и къщи. Църква, читалище, паметник. И толкоз. От близо петте хиляди села в България поне 100 са с такива характеристики, ще кажете - с чисти тротоари, паметник, читалище. Какво толкова. Същото си казвам и аз.

Село Старо Железаре - читалище, паметник...

Нашенци "а ла Шагал"

          Пресичаме Старо Железаре на път към Старосел,  и даже нямаше да му запомним името ако не бяха рисунките по един дълъг бял дувар. Рисунки на музиканти, между които различаваш пътьом Сачмо с тромпета. И Майлс Дейвис тоже също. Казваш си - брех, екстравагантна хрумка на местен особняк. Но яка. А на тази същата ограда се мъдреше гръмкият надпис "Дом на традициите".

Фидел Кастро и Индира до камбанарията от 1850 г.