събота, 30 май 2020 г.
Ократуняване
Сенека пише сатирата "Отиквяването" преди близо две хиляди години - около 54-55 г.. В нея той окарикатурява император Клавдий. Латинското заглавие е остроумна игра на думи - вместо "апотеоз" (възхвала) - "апоколокинтоза" и всъщност по-правилно би било да се преведе "Ократуняването". Все пак тиквата ще се появи в Европа чак след 15 века, след откриването на Америките, а кратуните си ги имаме от памтивека по нашите земи. Ако Сенека живееше днес, кой ли "император" щеше да "ократуни" в сатира.
сряда, 27 май 2020 г.
Фотосесия в гробница
сряда, 13 май 2020 г.
Когато момчето отива при "Момчето"
Хиляда и един нюанса на зеленото |
"Олан кая" - първи поглед |
Цъфнал ясен ясен |
Групата ни се събира в село Женда. Знае се, че това е района с най-необятните гледки и простори. Пейзажите тук нямат нищо общо с останалата част на Родопите. Погледът ти се рее из хълмовете без да те слуша и виждаш само зелено, заоблено и пак зелено, с гънки, сенки и полусенки, от които те изпълва някаква вселенска радост. Поне от трийсет години обикалям ливадите и хълмовете около Женда и все не мога да серадвам на гледките, които ме връхлитат тук.
Потегляме към една скала с величествена осанка - "Олан кая". Компанията е пъстра и яка - все весели и сърцати хора, стройни и смели, изпълзели от капана на големия град и от разните му ограничения и умопомрачения. Крачим, дърдорим, шегуваме се. Минаваме през територия на ловното стопанство "Женда", бъркаме пътя, лутаме се, пак го намираме. То затова е път - един ще го намери, друг ще го изгуби - важното е не да се стигне някъде, а да се върви. Жива душа не срещаме. Като изключим няколкото огромни костенурки и едно грациозно черно змийче навръщане.
"Момчето" |
Най-после съзираме исполина. "Олан кая". Така я знаят местните, което значи скалата "Момчето". От стари времена върви поговорката - ако "Момчето" не отива при момчето, то момчето ще иде при "Момчето". Всъщност в Мрежата могат да се намерят най-различни погрешни преводи и имена на тази скала, включително "Раждащата се скала", което си е цяла загадка. А също и че скалата била висока 40 метра или колкото 10 и дори 12-етажна сграда. Тя е наистина като великан - поне колкото 5-6-етажен блок и когато застанеш под нея се чувстваш като Малечко-Палечко. Снимаме, разбира се, сменят се обективи, размахват се телефони, обхождаме скалата отсам-оттам. Търсим различните лица на "Момчето". Искаме да си поговорим с него, да го успокоим, да му покажем, че го уважаваме и му се възхищаваме. А скалата наистина е като Татко Барба - само да мръднеш леко встрани и вече изглежда другояче - профилът е съвсем различен, излъчването е друго.
После се разделяме. Аз, Стефан и Ваня тръгваме обратно, а останалата част от групата остават в подножието на исполина да дегустират 7-годишната "Плиска" на Васко и да ги плиска "исполински" въздух. Преди да си кажем "чао" с "Момчето" - Олан кая, ме чака още една изненада. Оказва се, че Ваня е носела в раницата си, чак дотук, по един екземпляр от "Уроборос" и от "Исус ми прати sms". Мила изненада. Сядаме на последни глътки оланкайски гледки и аз пиша посвещения. Личи си че и скалата е изненадана - може би за пръв път някой носи книга и дава автограф под носа ù. А Стефан ни снима.
И скалата е изненадана - личи си и от снимката. Може би за пръв път някой дава автограф под носа ù. Сн.Стефан Недялков |
Връщаме се по същия път. Минаваме край малко находище на зеолити и Ваня си взема няколко камъчета.
После си почиваме край две чешми, довършваме 7-годишната "Плиска" на Васко, а накрая обикаляме поднебесните скали край Небеска. Зелените пейзажи са вече с други нюанси заради слънцето, което също обикаля и не го свърта на едно място.
Поднебесните скали край махала "Небеска" |
На другия ден разказвам на моя колега Мустафата, който е от Женда, че съм бил по неговия край, чак до "Олан кая". Той се възторгва, браво вика, и ми разказва как като младеж той даже се е катерил отгоре на скалата. Аз зяпвам и си мисля, че ме будалка. Това да не ти е някоя катерушка. "Бяха казали, че имало злато горе на върха и ние се организирахме една група младежи от селото и четири дни стояхме в района да се подготвяме. Прехвърлихме рибарска корда с тежест, през самия връх на скалата, с прашка. После с нея изтеглихме въже и така с помощта на въжето аз се качих горе. Имахме и макара. Единият от нашите беше голям мозък - той ги мислеше такива. Само аз се изкатерих, другите стояха долу." Аз зяпам и се пуля насреща му. "Знаеш ли какво имаше горе? Имаше дупки пълни с вода. Никакво злато нямаше, но имаше много костилки от череши." Е, тук вече му повярвах. Като каза тези костилки от череши - това не можеш да го измислиш - само можеш да си го преживял. И аз го преживях заедно с него, цялото това катерене. И сега ви го споделям.
Коко, който се включи във втората част на похода |
Васко видимо подмладен поне със седем години след дегустацията на седемгодишната "Плиска". |
Весела, съзерцава хилядата нюанса на зеленото на Родопите |
понеделник, 4 май 2020 г.
1962. Сенки и истории от една пролет
Жена държи рало - с.Кирково, 1962 г. Сн. Н.Николов |
Понякога става така – ровичкаш се в нещо отдалечено от „всичко българско и родно“, като френски литературен блог, и оттам през незнайно какви препратки и виртуални пируети, попадаш на изключително интересни и разказващи цели истории снимки за твоя край.
Част от етнографския екип в каросерията на "молотовката"-1962 г. Сн.Н.Николов |
Абонамент за:
Публикации (Atom)