Най-загадъчната провиралка в Източните Родопи

 

 Обичам ги тези думи - те не са в речника, но си имат свой си живот и на всичкото отгоре всеки се сеща за какво иде реч, даже ако ги чуе за пръв път. "Провиралка", няма да я намерите в речниците, но точно това е интересното. Дори и дете ще се досети, че става дума за нещо, през което трябва да се провреш, да се промушиш, да се пъхнеш. И точно оттук - от думата започва и мистиката на тези скали. Провиралки в Родопите има много и този, който трябва да ги знае, ги знае. За тях не се говори по телевизията, няма рекламни постери по аптеките и болниците - те са от тайния народен арсенал за справяне с мъчнотията и с болнотията човешка.

"Развалените" къщи

 

Не съм от оплаквачите на българското село. Не съм. Вярно е, че традицията е стара - още от края на 19 в. и началото на 20-ти век, голяма част от българските писатели оплакват умиращото село и тази традиция се запазва и до ден днешен. И то все не умира. За да има какво да оплакват писателите, естествено. Тези, кахърните, които нямат какво друго да оплакват. То чумее, более, чуди се с какво да се захване, изселва се, но - айде, де - живее. Жилава работа. Загиват само малките махали и села, когато жителите им са решили да си заминат и да го изоставят – по една или друга причина.

Но старите, „развалени“ къщи (както ги беше нарекла една жена от село Орлица) са нещо друго. Те ме привличат, като помръкнали вселени, като сфинксове от една потайна култура. Те са „живи мъртъвци“ – с въображението което разпалват, с шепота, с който ми нашепват своята мъничка история. С животните, които пасат край каменните зидове. 

 

Снимките говорят и отвъд историята, отвъд миналия живот, преди да дойде „счупването“.

"Развалените" къщи на Родопите...Без прозорци, без хора, но пълни с небе и облаци. 

(Снимките са от махала "Коза" или "Кара чаклар", край "Вкаменената гора", Момчилградско)

Като скитаща котка по Стъргач

Стъргач не е красива планина, ако я сравняваш с Родопите или с Пирин. Но има мамещ чар. Името ѝ на гръцки - Στραγκάτς, графично ми напомни за едно трио – от онези яките рокабили банди с китара, контрабас и ударни - „Stray cats“ – скитащите котки. Харесвах ги – мой приятел от Швейцария ми беше подарил тяхна касетка – трябва да се въргаля някъде по чекмеджетата.

Село Илинден, бивше Либяхово, в полите на Стъргач

Признавам си - преди не знаех много за тази най-ниска издънка на Рило-Родопския масив. Стъргач. Неочаквана командировка ме запрати в Гоцеделчевския край и минавайки всеки ден край хълмове и възвишения, все се питах към коя ли планина са. Докато узная, че тези от единия край на пътя са „Боздаг“ или Бесленски рид, а тези от другия край - Стъргач.

По коритото на Боровица

Първите три прецизно издълбани, елегантни ниши

 

В 7,20 съм в колата. Знам, че имам поне час до яза Боровица. Някаква мацка с мерцедес се фръцка пред мен. На всяка дупка, почти спира, или заобикаля  – пази си колата. Викам си – тази сигурно е до хотел „Боровица“. Така се оказва. Може би работи там – я рецепционистка, я кой знае какво. Аз си слушам "Улица Пустота" на Дилън и ми е едно такова... На чешмата, в чест на руско-турската дружба (така ѝ викам – щото има надписи на руски и на турски – уникален случай в нашия край) спирам да си измия предното стъкло. Задава се един човечец с малък пакет под мишница. Поздравяваме се и се заприказваме. Бил от махала Илиница – над „Утробата“ и отивал на гости на приятел, през язовира. Почва да ми говори как мохамеданство и християнство  били едно и също почти. Как в Библията и в Корана пишело сходни неща. Потвърждавам и му  казвам, че съм чел Корана – всичките 114 сури. Той ахва и също казва, че е попрочел това-онова от Библията. Говори му се. Продължава, че никъде не е казано, че трябва да се убива…Все сме хора. А, Христос, вика – той нищо не е направил. На него са му ударили един токат, и показва как са му го ударили, и той нищо не е направил, вика. Как ще минеш язовира го питам. Ще ме вземат с лодка. Пожелаваме си хубава разходка.

А някои ще го нарекат роман...

Сн. Жилбер Гарсен (Gilbert Garcin)

          Опитвам се да опитомя едни думи. Уж не са много – имат-нямат 40-45 хиляди. Нареждам ги по местата им. Казвам им да слушат и да не мрънкат. Те се разместват, променят значението си, шикалкавят. Надумват се против мен. Одумват ме. Думкат се едни други по главите и ме будят в 4 сутринта да ги помирявам. Да ги пренареждам отново. Понякога играя с тях на думино, но бързо им омръзва. То и на мен. Хленчат и се тръшкат, че вече не съм ги обичал. Наддумват ме. Сърдят ме си, че не съм бил вече одумотворен като преди.
          Заплашвам ги, че ако не слушат ще ги смета, че ще ги пратя при по-лош чичко, дето въобще няма да ги глези като мен.
          Абе какво да ви кажа – детска градина за думи…
          А някои ще го нарекат роман…

Малките неща

          Обичам малките неща – малка чашка от рисуван порцелан, малко речниче, малък поглед изпод палав кичур…
          Ей в такава една малка събота получих подарък – малка шапка и малко речниче. Триезично – немско-френско-английско. Пък шапката е само френска.
          И ето ме сега – ухилен до уши, защото вече знам, че „жартиера“ например на немски е Strumpfband, на френски е jarretière, а на английски, ако щете вярвайте – garter.
И защото мога да прелиствам страниците с кутретата си, които и без това участват най-малко в живота ми. И да търся разни малки думички. С шапка на главата.

Това ще е друго завръщане

              И щом ме повика морето - така
            в дългите дни без пейзажи,
             с всичките залези на света,
              името ти ще ми носи надежда
                 за връщане,
            ще ми бъде остров,
               обятие.
              Ще пренарежда
            всички видове тишина,
         всички морета в очите ми.

            И щом сляза на някой жълт бряг
         с ръце като статуя
          дълго кръстила вятъра,
          ще ме посрещне друга с твоето име.
           Тихо ще влезе в дните ми
           с цвят на ябълка или с друг цвят за прегръщане,
         но това вече ще е друга любов.
              Това ще е друго завръщане.